В двора на баба ми, близо до голямата череша, всяка пролет цъфтяха бели, прекрасни кокичета. Те се усмихваха с най-прелестната усмивка и като първенци на пролетта закачливо подаваха нослетата си изпод снега и важно съобщаваха: „Готово! Ставайте!“

Между тези кокичета имаше едно, което винаги беше първо. То всяка година първо подаваше бялото си носленце изпод снега, всяка година първо цъфтеше и всяка година първо се усмихваше с най-пролетната усмивка.

Но тази година кокичето било сърдито.

Стояло си под земята, свило листенца и мърморело:

– Няма да изляза! Няма! Няма! Няма!
Който иска пролет, да си я търси без мен!

А защо било сърдито нашето кокиче?

Защото се скарало със Слънцето!!!

С години наред Слънцето, там към края на зимата, когато и самото то ставало по-силно, будело нежно кокичето с хубави и умилни думички, пълни с любов:

– Добро утро, малко, мило кокиче,
време е да блеснеш!
Хайде, скъпо мое, стани
и покажи на света, че пролетта е тук!

Но тази зима Слънцето се разхождало из природата, гъделичкало планините, оглеждало се в реките, брояло ледени висулки и съвсем забравило да събуди кокичето с любов.

Когато най-накрая се сетило, започнало да тича по небето и да вика:

– Пролетта идва!
– Пролетта идва!

Само че никой не му вярвал.

– Къде ти е кокичето?!
– Без кокичетата няма пролет!
– Няма доказателство, че пролетта идва!

Слънцето се зачудило. Огледало се. Потърсило. Нямало го кокичето.

Тогава едно малко бяло облаче, пухкаво като памук, му се скарало:

– Ей ти, златна глава! Как можа да забравиш първото цвете? Без любов не става!

Миналата година пееше песен, която всички наоколо пяхме в хор:

Слънцето се засрамило и побързало до старата череша, където под земята все още се криело кокичето.

– Моля те, излез. Без теб никой не ми вярва, че пролетта ще дойде. А и липсваш ми.

Отдолу се чуло тихо:

– Безобразник такъв! Защо ме забрави?

След кратка, но важна разпра, земята леко се размърдала и едно бяло звънче се подало навън.

Кокичето се появило, огледало се, усмихнало се и си закичило един слънчев лъч като блестяща фиба.

След него се появили всички останали кокичета.

Тогава най-бързото зайче в гората подскочило три пъти и хукнало през горите и полята:

– Пролетта идва!
– Пролетта идва!
– Пролетта идва!

Този път всички му повярвали.

Слънцето разперило лъчите си като криле и прегърнало цялата природа. Пролетта наистина беше тук – дългоочаквана, топла, нежна, светла, слънчева, звънлива, омайна, пъстра, жизнерадостна, просто вълшебна.

По една слънчева пътечка, щом дните започнали да се протягат като сънливи котенца, се появили Пролетта, нежна и усмихната, и Лятото, гордо и сияйно, сякаш целият свят му принадлежи. И всяка година точно там, сред ухаещия на промяна въздух, двамата се срещали като стари приятели, които винаги имат какво да си кажат.

Този път Пролетта първа забелязала Лятото, което се задавало бавно, бавно и горделиво по златната пътека.

– Здравей, Лято!
– Радвам се, че идваш!

Лятото се усмихнало важно, както винаги.

– Здравей, Пролет.
Моето време настъпва.
Ох, какви чудеса нося!

Пролетта не се натъжила, че се налага да си тръгне. Усмихната, тя направила крачка напред и подала на Лятото голям, пъстър букет от цветя – лалета, теменужки и маргаритки.

– Това е за теб.
Нека началото ти бъде по-цветно и ухаещо.

Лятото леко се изненадало и приело букета.

– Хм… красив е, много красив!
Благодаря ти, Пролет.

Тогава Лятото направило нещо неочаквано. Приближило се и прегърнало топло Пролетта.

– Благодаря ти за всичко, което оставяш след себе си!
Без теб нищо нямаше да бъде толкова красиво.

Пролетта се засмяла тихо.

– Ох, мило Лято, ти носиш своята изключителна магия, която ми даваше сила по пътя към теб.

Лятото откъснало малък слънчев лъч от себе си и внимателно го поставило като корона върху косите на Пролетта.

– Довиждане, мила!
Пази светлината.

Пролетта докоснала малкия лъч и кимнала щастливо.

– До скоро, Лято.

И така Лятото продължило важно по своята слънчева пътека с букет от пролетни цветя в ръка, а Пролетта останала зад него – усмихната, със златна светлинка в косите и с обещание да се върне отново.

Представи си едно лято, което не просто идва, както обикновено идват летата, а пристига със златна колесница, изкована от слънчеви лъчи. Колелата ѝ не скърцали, а звънели като смях, а където минела, цветята се изправяли на пръсти, тревата се кикотела от гъдел и всички били щастливи.

Тъкмо това Лято слязло на една малка поляна, където имало чиста, бистра локва. Там живеело едно врабче с пухкави крилца и любопитен врабешки характер.

– Каква прекрасна локва!
– Тук ще стане още по-весело!

Но врабчето, което точно тогава се плискало, изведнъж спряло.

– Ей!
Ти кой си и защо идваш тук?
Това е моята локва!

Лятото наклонило глава учудено.

– Твоя ли?
Аз просто минавам и правя всичко по-топло и по-светло.

– Не искам да става по-топло!
Когато има много слънце, локвата ми изчезва!

Лятото се натъжило.

– Не искам да ти отнема радостта.
Аз искам всички да са щастливи.

След дълъг разговор Лятото решило да помогне.

– Облаче, ела при мен!

От небето се спуснало едно малко, пухкаво, бяло облаче.

– Какво има, Лято?

– Имам една специална задача за теб.
Трябва да пазиш тази локва.

Облачето се наместило над локвата като меко пухено одеяло.

– Така добре ли е?

– Перфектно!

Слънчевите лъчи започнали да танцуват около локвата като златни пеперуди.

Врабчето гледало учудено.

– Значи… няма да ми вземеш локвата?

– Никога.
Аз не вземам радост.
Аз правя всяка радост по-голяма.

Врабчето се усмихнало и тихо казало:

– Ами… извинявай, че ти се скарах.

– Няма нищо.
Понякога и най-слънчевите дни имат малки облачета.

И оттогава всеки ден врабчето се къпело щастливо в своята локва. Облачето я пазело, слънцето танцувало около нея, а Лятото стояло наблизо и ги гледало с радост.

– Най-хубавото е, когато всички и всичко са щастливи.

И така поляната се превърнала в най-веселото кътче на света, където дори една малка локва се превърнала в истинска приказка.