👩 Приказен свят

Стоя на върха на електрическия стълб и гледам.

Хората сноват насам-нататък. Хората тичат. Хората са много заети. Никой не ще и да знае за мене - дребничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета.

А аз съм мъничка, но много съм видяла. И много, много зная.

Някога отдавана, много отдавна, аз паднах като росна капка в една далечна страна, дето имаше много слънце и плодове. Малки агънца играеха по тревата край една кошара. Аз се скрих в едно цвете, за да не ме изпие слънцето, и ги гледах през целия ден: те бяха тъй хубави.

Вечерта заспах уморена. Но посред нощ ме събуди тиха песен. Над кошарата летяха ангелчета и пееха. На небето гореше чудна опашата звезда.

- Какво е станало? – запитах една буболечка.

- Родил се е Спасителя на човеците – рече буболечката, като си сложи торбичката на един лист.

Когато отвориха вратата на кошарата, аз видях в яслите едно малко дете с голи ръчички. Около главата му беше светло. А очите му бяха сини и кротки. Никога не бях виждала такива очи.

* * *

Много бе минало от нея нощ. Много пъти аз ставах на пара, падах като дъжд или роса, провирах се между бучките чак вдън земя, изпълзявах пак из гърлата на изворчетата, тичах из полетата и реките. Ходила бях много пъти и в морето.

Това се случи на една планина. Беше хубаво ясно синьо утро. Аз се търкалях и си играех по един смокинен лист. Под смокинята се бяха събрали много хора. Висок човек стоеше посред тях и говореше. Гласът му беше ясен и чист:

“Прощавайте на ближния си.”

“Ако имате две ризи, дайте едната на ближния си.”

“Обичайте се едни други като братя.”

“Обичайте враговете си.”

Аз виждам отгоре само къдрите на косата му, а много ми се искаше да го видя в лицето. Защото никога не бях чувала такива думи. И когато той извърна челото си към небето, аз трепнах: той беше детето, което видях в кошарата. По очите го познах: никой друг нямаше такива кротки и добри очи.

* * *

Един ден аз лежах в стар глинен съд на върха на един хълм заедно с много капчици оцет. То беше страшен ден. Черни облаци се събираха на небето. Беше тежко и задушно. Имаше буря. Над нас се издигаше голям дървен кръст. Отстрани стоеше страж с дървен меч. А на кръста бе разпнат човек. Хората го бяха разпнали.

- Защо? – попитах тихичко глинения съд.

- Защото ги учеше да се обичат.

- Човекът простена и пазачът натопи в съда една гъба, забита на тръстикова пръчка. Аз се вмъкнах в една дупчица на гъбата. И когато пазачът поднесе гъбата до устата му, аз го видях: той беше високият мъж, който поучаваше хората в планината. Очите му бяха пълни със сълзи, но ясни и добри. Никой друг нямаше такива добри очи.

* * *

Оттогава измина много, много време. Безброй пъти обиколих аз земята от снежните полюси до топлите страни. Видях ловци на тюлени да се избиват едни други при подялбата на лова. Видях как черни хора се биеха с бамбукови клони и си чупеха главите с камъни.

Видях как се промушваха с копия и саби жителите на страните, дето расте лозата и пшеницата. Как се убиваха с куршуми и огън. Те палеха градовете си.

О, много страшни неща съм видяла аз.

И само аз, мъничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета, зная колко нещастни са хората. Колко безкрайно нещастни са те: защото се мразят.

Да имах гърлото на планинска буря, щях да им викна, та да потрепери земята:

- Послушайте човека със сините очи!

Сладко спеше Баба Марта в подземни палати на мекото си пухово легло. Но вън пекна слънце, духна топъл ветрец, една муха оживя, забръмча и кацна на баба Марта на носа. Тя кихна и се пробуди.

– Уу, вече топличко станало, мухите се разбръмчали, пък аз още спя.

Скоро ще ми дойдат на гости милите ми внуци Април и Май, пък аз нищо не съм приготвила. Не съм помела, не съм почистила.

И скокна Баба Марта немита, невчесана, разшета се по земята да чисти и нарежда. Въздъхна тя и от нейната топла въздишка гората се очисти, опадаха мъртвите листа. А върбите от радост напъпиха. Стана приятно на Баба Марта, тя се засмя и от нейната усмивка земята се стопли. Тръгна тя от поляна на поляна и насади вредом: къде кукуряк, къде минзухар.

И отстъпи Баба Марта, спря се да погледа що е направила. Гледа и нищо не харесва. Тя заскуба коси и заплака. Ден, два не може да се утеши. Ала се досети за внуците си усмихна се, скокна и пак зашета. Колкото повече бърза Баба Марта, толкова по-вече не ѝ спори работата. Тя се разсърди пак, зафуча, почна да кълне и заплака от яд.

Но ето че дойде щъркелът с поща от пролетта.

– Бабо Марто, Бабо Марто, писмо ти нося от внук ти, от Април.

3арадва се Баба Марта, грабна писмото и почна да го чете. Чете и се смее. Всяка буква – цветенце, точките и запетайките – пъстри буболечици.

3ачете го Баба Марта, чете и ту плаче, ту се смее. И още недовършила писмото, ето ти го Април:

– Добър ден, Бабо Марто!

– Добре дошъл, мили мой – прегърна го усмихнато бабата. – Уморих се да те чакам. Ела поседни, пък аз да легна да си почина....

....Събуди се Баба Марта. Внимателно намери тя някаква си карта на земните две полукълба, тyрна си очилата и нос над нея задълба. След дълго взиране намери там България и ахна весело и важно – с дълги пръсти удари я.

– Там беше зима досега – извика тя, – нека пратим пролетта. Там е населено с народ-работник на земята, но мащеха му е съдбата. За правда, за свобода и независимост водил е той борби и битки безконечни, но сега живей разбит в надеждите си вечни. Нека пратим му утеха пролетта. Нека нивите му тя да раззелени и да покрий полето му с цветя, ливадите му с трева зелена, горите му да облече в хубава премена. Овошките му да покрие с цвет и златните му пчели да нахрани с мед!

И викна тя скорците-свирците там да предизвестят и радост пролетна занесат. И ластовичките изпрати бързолетни до малките деца с поздрави пролетни.

В едно малко село в подножието на Рила планина живееха Дядо Страхил и внучето му Гълъбин. Те си имаха две каракачанки - Светла и Божо, верни пазители на малкото им стадо. Животът им беше прост, но изпълнен с мъдрост и любов към природата.

Една студена зимна вечер, докато се връщаха към къщата си след дълъг ден на егрека, Светла и Божо се разлаяха силно.

- Какво ли е станало? - зачуди се Дядо Страхил.

Когато стигнаха по-напред, видяха малко мече, треперещо от страх и студ. Очите му бяха пълни със сълзи.

Гълъбин коленичи до него и нежно го погали.

- Какво правиш тук, мъниче? - попита момчето.

Огледаха наоколо и намериха следи от ловци и кръв.

- Майка му е простреляна - каза Дядо Страхил тежко.

Без да се колебаят, двамата взеха мечето със себе си. Нарекоха го Рилка, в чест на Рила планина, която беше техен дом.

В къщата си Дядо Страхил направи голям кош от слама за Рилка. Първоначално мечето беше плахо, но с времето свикна с добрината на своето ново семейство. Светла и Божо я приеха като своя сестра - играеха заедно, пазеха я и я учеха как да се движи в гората.

През зимата Рилка растеше бързо и кошът ѝ стана тесен. Дядо Страхил се шегуваше:

- Ще трябва скоро да ти правим малка колиба, момиче!

Гълъбин обаче се тревожеше.

- Дядо, тя е дива. Някой ден ще трябва да се върне в гората.

Дядо Страхил го потупа по рамото.

- Животът е такъв, момчето ми. Любовта ни към Рилка ще остане, където и да е тя. А добрината, която ѝ дадем, ще се върне някой ден.

Когато дойде пролетта, настъпи време Рилка да бъде пусната на свобода. Раздялата беше трудна. Мечето не искаше да напуска семейството си и дълго гледаше назад, докато се отдалечаваше към гората.

Светла и Божо излаяха тъжно, а Гълъбин дълго плака.

- Ще се върне ли някога, дядо? - попита той.

Дядо Страхил само се усмихна.

- Когато дойде време, момчето ми. Ние ѝ дадохме всичко, което можехме.

Лятото дойде, а животът си течеше. Един ден, докато стадото пасеше високо в планината, Светла и Божо започнаха да лаят тревожно. От гората се появи голяма мечка - непозната и заплашителна.

Животните се разпръснаха, а Дядо Страхил и Гълъбин се втурнаха да ги спасяват. Но преди мечката да успее да нападне, друга фигура изникна от гората - Рилка!

Тя изръмжа силно и се изправи срещу дивата мечка. След кратка схватка прогони натрапника и се обърна към семейството си.

Светла и Божо се хвърлиха към нея радостно, а Гълъбин я посрещна развълнуван.

- Знаех си, че ще се върнеш! - каза той.

Дядо Страхил, с очи, пълни със сълзи, прошепна:

- Видя ли? Доброто никога не се губи. Дори в дивите сърца има място за добрина и обич.

Рилка остана с тях още няколко дни, но накрая отново се върна в гората. Този път, с радост и увереност. Тя знаеше, че винаги ще има дом и семейство в подножието на Рила.

И така, животът продължи, но мъдростта на тази история остана - че добрината, която даваме, винаги намира начин да се върне при нас.