Page 248 - trnski_kraj

Характерътъ (душата) на трънчанина

Отъ Евстати Милошевъ

Както говоримъ за характеръ на отделна личность, сжщо тъй имаме основание да
говоримъ и за характеръ на по-малка или по-голЪма група отъ лица: семейство,
дружество, професионална организация, съсловие, селище, етническа цЪлость,
народъ и т. н.

Характерътъ е синтезъ отъ наследствени и придобити качества. Основата е на-
следственостьта. Върху нея се гради характерътъ, като резултатъ на много взаимно-
действуващи и координирани влияния. Сьвокупность отъ економични, стопански,
географски, исторични, битови и духовни условия, презъ течение на дълъгъ периодъ
отъ време, оформяватъ единъ особенъ антропометриченъ и духовенъ типъ. Тъй
оформениятъ въ общите си линии типъ остава постоянна величина, различна отъ
други такива величини и ни дава право да я разглеждаме като особенъ характеръ.
Трънското население е особена далечна издънка отъ славянско племе. Заседнало
отъ векове въ Трънския край, свързано въ своята жизнена сждба съ местните
исторически, климатически и политически условия, често подхвърляно въ своето
развитие на исторически превратности, се пакъ е запазило нещо постоянно, типично
и характерно, което отличава тази етническа група отъ други. Това типично, особито
и общо за трънчанигЪ е именно гЬхниятъ характеръ.
Трънското гостоприемство е класическо. Може би, защото това е една харак­
терна славянска черта, а може би, тя се е развила отъ постоянното странствуване
на трънчанина презъ време на робството и следъ освобождението. Видели и зло, и
добро, страдали, трънчани знаятъ, какво нещо е тегло, изживели еж го на собстве­
ните си плещи и затова милосърдието и състраданието сж тъй силно развити у гЬхъ.
Известни по своята сиромашия, те, дето се казва, земята ще обърнатъ, но ще се
отсрамятъ, предъ „сраменъ“ и „страшенъ“. На чуждъ човекъ пжть не минаватъ, на
кракъ ще станатъ, учтиво ще го поздравятъ, икрамъ ще му направятъ и въ кжщи
ще го приематъ. Ако нематъ, на заемъ ще взематъ, но ще го нагостятъ. Парично
възнаграждение не взиматъ, защото верватъ, че Господь праща госта и той носи
щастие на кжщата. Въ Трънско, почти въ всека кжща, има отделна стаичка съ
креватъ, дюшекъ, вълнена постилка и завивка, чиста възглавница за пренощуване
на странно лице. Девойка ще го изуе, ще подсуши и изчисти обувките му, сутринь
ще му полее и поднесе чиста кърпа да се избърше.

Въ свръзка съ гостоприемството стои друга черта на услужливость, състрадание
и милосърдие. Въ Трънско всеки всекиму услужва съ каквото има и съ каквото
може. Егоизъмътъ и саможивостьта тамъ не сж познати. Хората си иматъ доверие
единъ другиму. Никой отъ никого не се бои. Вратите на кжщите и дворовете
цела нощъ стоятъ отворени.

Въ състраданието си трънчанинътъ отива до крайна сантименталность. Отъ просякъ не
бега, врати не затваря, не се укрива. Напротивъ, ако му се иска едно, дава петь. За­
щото, който просякъ дарува, на Бога заемъ дава. Трънските жени съ сълзи на
очи посрещатъ и изпращатъ нещастниците съ физически недостатъци — хроми,
сакати и слепи просяци. И затова най-мило и драго даватъ, за да изкупятъ неволно
сторени предъ Бога грехове и да заслужатъ неговата благодать надъ свои рожби,
внуци и правнуци.

Гова беше презъ ноемврий на 1885 г. Бехъ невръстно 7 годишно дете. Майка ми
печеше погачи въ подници. Само азъ бехъ едничъкъ при нея. Навънъ снежна
виелица. Неочаквано се потропа на вратата. Майка ми не поеме да отвори, а по-
гледна презъ дупката на ключалката. Какво да види! Двама български войници
съ нови шинели, съ набодени ножове на пушките си, следъ Пиротското примирие,
тръгнали по кжщите хлебъ да просятъ. Уплашена, че не знае защо идватъ, пита
менъ, седемгодишенъ хлапакъ, дали да имъ отвори. Каква беше нейната изне­
нада, когато чу, че просятъ парче хлебъ, защото сж гладни. Сълзите й рукнаха,
те я задавиха, тя се спусна да ги прегръща и целува, като нейни родни чада. Те

251