Page 272 - kustendil_stolica
P. 272
Ангел Джонев • Кюстендил - военната столица на България през Първата световна война
го чака - описва решителната фаза поручикът и продължава - Те с нечу
ван стоицизъм отбиват бесните атаки на многочисления противник, който,
мислейки, че през деня всичко е унищожено от страшния му ураганен огън,
настъпи, за да турне ръка на позицията ни, но това не му се удаде - той
срещна там една непоколебима сила, която го принуди да се откаже от на
меренията си“.223
Руският артилерийски барабанен огън продължава с още по-голямо
ожесточение на следващия ден. Налага се смяна на пехотни подразделе
ния, след като са изпълнили четиридневния си наряд. Покосени са славни
бойци - картечарите Димитър Върбанов и Никола Захов.224 „Ад, същински
ад, който надмина всякаква представа - спомня си драматичните минути
подпоручик Ив. Пулков и заключава - Каква славна епопея!“. Колегата му
поручик Димитър Мавров започва да издава несвързани заповеди и бук
вално полудява от напрежение, като своевременно е изтеглен назад.225 Ура
ганният обстрел продължава до 26 юли 1917 г., когато постепенно утихва.
Стотици са убитите и ранените. Тесният социалист Н. Въжаров пише на
същата дата до Кюстендил: „Живеем и преживяваме минути на небивали
зрелища на бойното поле.“226
На Ив. Калайджиев най-накрая му се дава възможност да посети тежко
ранените си юнаци. Трогателни сцени на раздяла между подчинени и на
чалник в последните минути на човешкия живот. Един от умиращите му
завещава: „мъчно ми е и за тебе, г-н поручик, много те обичах, по желание
дойдох в твоята рота, дано ти Господ здраве дава, жив да останеш и след
войната дома да отидеш, децата ми да видиш, да им кажеш къде е татко им
загинал и съвет да им дадеш - на ум да ги научиш. Тази моя предсмъртна
молба ще я удовлетвориш вярвам, няма да ми откажеш - искам ти да ги на
учиш как в живота да се наредят, а сега мене при другари да ме погребеш“.
И други от умиращите пожелават във вечния си дом да бъдат със своите
загинали събратя. Калайджиев изпълнява последната им воля. Погребани
са в обща могила в с. Питулаци и той собственоръчно надписва и поставя
дървените кръстове.227 Растителният материал има кратък живот. Скоро
той е сменен с камък. Въпреки занемаряването след близо век споменът за
българските герои все още си личи на мястото. Запазени са немного над
гробни. Както по долината на Вардар и Струма, така и при Серет няма орга
низирано и поддържано място за поклонение и памет. Всичко е изоставено
на случайността и волята на времето. Окончателните победители са побе
дили реалните победители.
Ив. Пулков лаконично споделя: „Вечна им памет“. И. Иванов чертае
след няколко години друга гледка край манастира: „Стърчат и сега сред
широката степ пусти и буренясали стените на тази обител, безмълвни сви
детели на най-великия между великите подвизи на героите от железния
полк - подвига на търпението и безвъзмездната саможертва. А всяка годи
на в среднощната тъма на тихите юлски нощи човешки сенки по даден знак
като че ли излизат из бурените при монастиря и бродят купно по засипани
те с желязо места на глухата и пуста степ“.228
270

