Page 94 - dolna_ljubata

лесно. Бащината им къща е пред рухване, плевни, кошари и кочини
паднали, нямат добитък да обработват земята, градини обрасна­
ли с бучумиш, не може и леха да се направи. Деиата им обаче оста­
наха в града, там ще гладуват, но няма да дойдат с родителите си
на село... Много хора се принудени да си служат с непозволени не­
ща, което е срам и позор за демократическата власт и нейните
управници. От друга страна, малък брой хора трупат големи бо­
гатства, експлоатирайки народния труд и ограбвайки обществе­
ното имущество. Новобогаташите хич не се кахърят, задето
много хора ровят сметищата и контейнерите, за да намерят ня­
каква храна и облекло. Това предизвика голям револт и работни­
ците стачкуват навсякъде по градовете. А държавата продължа­
ва да продава обществените предприятия, фабрики и плодородна
земя, без да пита купувачите откъде им толкова пари, по какъв
начин са ги спечелили. След приватизацията държавните органи
не проверяват дали новите собственици изпълняват своите за­
дължения към работниците и към обществото. Ето, по-възрас­
тният ми син намери някаква работа при частник, но няма здрав­
на и пенсионна осигуровка, не му върви стаж, “газдата" го плаща
малко, а го кара да работи много. И няма кому да се оплаче, няма
кой да му помогне. Държавата взима нови заеми и кредити, задъл­
жава се на наша гърбина..." Ядосалият се 86-годишен съселянин
спря за малко, колкото да поеме дъх, загледа се някъде в далечина­
та и продължи тихо: „Ние вече преживяхме нашето, още малко ни
остана и ще си отидем в царството небесно, но да му мислите вие,
които оставате след нас... Нашите внуци и правнуци ще връщат
тези заеми, а не капиталистите...“
„Едно време много се мъчихме, но бяхме млади - намеси се чичо
Иван. - Строихме и с доброволна, и с доброзорна работа, от година
на година държавата се изграждаше все повече и доживяхме деца­
та ни да живеят по-добре и по-спокойно от нас. Аз през целия си
век бях печалбар - шарена торба, чук и мистрия, па у майстория.
Работил съм много, мъчил съм се да изведа децата на път, да им
бъде по-удобно. А сега какво стана? Всичко се разтуря и унищожа­
ва, децата остават без работа, без хляб, изхвърлени на улицата.
Ето, разбрах, че затворили и “Братство", издателството на на­
шето българско малцинство. Дошло църно леле за нас, оставиха
ни без вестник, преди изпъдиха майчиния ни език от училищата и
общината, направо са решили да ни посърбят!" - тревожно прик­
лючи събеседникът.
Такова е началото на 21 век. А денят се познава по утрото!?
10 февруари 2010 г.

92