Page 94 - dolna_ljubata
P. 94
лесно. Бащината им къща е пред рухване, плевни, кошари и кочини
паднали, нямат добитък да обработват земята, градини обрасна
ли с бучумиш, не може и леха да се направи. Деиата им обаче оста
наха в града, там ще гладуват, но няма да дойдат с родителите си
на село... Много хора се принудени да си служат с непозволени не
ща, което е срам и позор за демократическата власт и нейните
управници. От друга страна, малък брой хора трупат големи бо
гатства, експлоатирайки народния труд и ограбвайки обществе
ното имущество. Новобогаташите хич не се кахърят, задето
много хора ровят сметищата и контейнерите, за да намерят ня
каква храна и облекло. Това предизвика голям револт и работни
ците стачкуват навсякъде по градовете. А държавата продължа
ва да продава обществените предприятия, фабрики и плодородна
земя, без да пита купувачите откъде им толкова пари, по какъв
начин са ги спечелили. След приватизацията държавните органи
не проверяват дали новите собственици изпълняват своите за
дължения към работниците и към обществото. Ето, по-възрас
тният ми син намери някаква работа при частник, но няма здрав
на и пенсионна осигуровка, не му върви стаж, “газдата" го плаща
малко, а го кара да работи много. И няма кому да се оплаче, няма
кой да му помогне. Държавата взима нови заеми и кредити, задъл
жава се на наша гърбина..." Ядосалият се 86-годишен съселянин
спря за малко, колкото да поеме дъх, загледа се някъде в далечина
та и продължи тихо: „Ние вече преживяхме нашето, още малко ни
остана и ще си отидем в царството небесно, но да му мислите вие,
които оставате след нас... Нашите внуци и правнуци ще връщат
тези заеми, а не капиталистите...“
„Едно време много се мъчихме, но бяхме млади - намеси се чичо
Иван. - Строихме и с доброволна, и с доброзорна работа, от година
на година държавата се изграждаше все повече и доживяхме деца
та ни да живеят по-добре и по-спокойно от нас. Аз през целия си
век бях печалбар - шарена торба, чук и мистрия, па у майстория.
Работил съм много, мъчил съм се да изведа децата на път, да им
бъде по-удобно. А сега какво стана? Всичко се разтуря и унищожа
ва, децата остават без работа, без хляб, изхвърлени на улицата.
Ето, разбрах, че затворили и “Братство", издателството на на
шето българско малцинство. Дошло църно леле за нас, оставиха
ни без вестник, преди изпъдиха майчиния ни език от училищата и
общината, направо са решили да ни посърбят!" - тревожно прик
лючи събеседникът.
Такова е началото на 21 век. А денят се познава по утрото!?
10 февруари 2010 г.
92

