Page 553 - trnski_kraj

писа отъ 16,000 души и се предаде на българската делегация, за да го поднесе
на конференцията.

Въ началото на м. декемврий 1919 г. се узна окончателно, ча нашия вопълъ и
молбигЬ на нашата делегация сж останали гласъ въ пустиня.
Нямаше срфденъ пжть; или да се наведе вратъ и да се носи робството или да се
бйга въ осакатената и разнебитена България.
Декемврийски студове, снежни фортуни, дърво и камъкъ пукаха и въ това време
цЪлото — въ букваленъ смисълъ на думата, население отъ отрЪзанигЬ села въ
Трънско се вдигна като единъ човйкъ и . . . тръгна въ погребално шествие къмъ
майката България. 19 села, съ кржгло 20,000 души бежанци, добитъкъ защурЪлъ
отъ гладъ и студъ, писъци отъ жени и деца. Задръстени плетища, надъ напусна­
тите селища витае пустошь и мъртвило, виелиците на снежната буря се сливатъ
съ злокобния кучешки вой, огнищата, дето стотици години не е угасвалъ огъня,
сж вече изстинали, последните обитатели беха ги вече напуснали, целувайки вра­
тите, стените, огнищата за последно прощаване. . .
Въ тази тежка народна беда той настигаше съ коня си бегащите групи и презъ
заснежената си и заледена брада съ гърмовенъ гласъ повтаряше на всички:
„деца мои, нещастни мои чада, не требваше да напускаме домовете си, тежка е
робията, изгнаничеството и то не е леко. Кому оставяте земята си? Други ли да
дойдатъ на нашите български огнища ? Вие много страдате, но това страдание е
за България, за българското ни име, то е сладко страдание. Куражъ! България е
жива! Ние пакъ ще се върнемъ по домовете си, тамъ ще работимъ, тамъ ще жи-
веемъ, тамъ ще и да мремъ“. Така вещаеше този строгъ аскетъ, любящъ Бъл­
гария и ближните си повече отъ всичко. Това беше свещеникъ Кирилъ Любичевъ
и думите му падаха като целебенъ балсамъ върху наранените сърдца на пасо-
мите му. И те вдигаха главите си и съ отворени чела крачеха смело противъ
двете силни бури: снежната и политическата.
Поради вжтрешни причини, сърбите не заеха веднага дадените имъ въ Парижъ
наши области и населението, виждайки свободни местата си, постепенно се за­
връщаше по домовете си. Разсипани материално и убити духомъ, хората знаеха,
че погромътъ неминуемо ще дойде и затова седеха като на търне. Така мина
близо една година, до като на 2 ноемврий 1920 г. дойде Международната раз­
граничителна комисия да постави новата черна бразда. '

Комисията, важдайки, че откженатите села по горното течение на Ерма ще оста-
натъ въ пълна безизходность, понеже естествения имъ проходъ на истокъ се
затваря съ новата граница, а отъ западъ ги заграждатъ непроходими планини, —
на 3. XI. 1920 г. взе формално протоколно решение: казанитЬ села по икономи­
чески и географски причини да не се даватъ на сърбо-хърватско и словенско.
Председательтъ на комисията, благородниятъ френски полковникъ Ордиони, обяви
това решение на мнгохилядното множество, насъбрало се въ Клисура на 3. с. м.
Луда радость обхвана всички отъ тази изненада, потоци сълзи се излЪха, хората
не вярваха очигЪ си й ушит-Ь си.
Само дфцо попъ Кирилъ не се радваше, той бЪше все така мраченъ и замисленъ.
Срещайки го на улицата, английскиятъ подполковникъ Джайлосъ и японеца майоръ
Жезуи (комисари) спиратъ го и го питатъ:
— Защо и ти не се радвашъ попе ?

— Защото нйма да се изпълни вашето решение, уважаеми господа, отговори
твърдо и спокойно дфдо попъ. (Превеждаше капитанъ Сиклуновъ Иванъ).
— 1Це се изпълни, ще се изпълни. Договора за миръ ни дава право да правимъ
частични изменения на граничното трасе и нЪма кой да го отмени. Попъ Кирилъ
отрицателно заклати глава и си отмина.
На 4. XI. с. г. дфцо попъ Кирилъ изпраща сина си Гаврила заедно съ комисията
и когато последниятъ искаше да му целуне ржка съ „довиждане“, той (П. К.) наведе
глава и презъ сълзи простена:
— Дай да те цйлунемъ, може да се невидиме вече.

556