Page 17 - trnski_kraj

Знеполе

Отъ Ст. Чияингировъ

Отъ Баринци, предградието на Трънъ, се открива едно отъ най-красивите български
полета. (Не се чудете, местоположението на този чисто швейцарски градъ е та­
кова, че му налага лукса да има предградие). НКколкото върбалаци, които хвър-
лятъ гжсти наситени петна, покрай завоите на Ерма, правятъ по очертани двата
конуса отъ лево, които пазятъ славни спомени отъ сръбско-българската война
презъ1885 година. До техъ, въ гола жгловина, дращи съ острия цветъ на своята
глина грънчарското село Бусинци. Около единъ километъръ на десно отъ шосето е
най-близкото до Трънъ село Туроковци, разположено въ полите на Малки-Руй. По-
на западъ е самата планинска гордость на тоя единственъ по своите български чув­
ства роденъ край — върхътъ Руй. Но отъ тукъ той не се вижда така величест-
венъ, нито така красивъ. Дори не се отличава много и отъ малкия си събратъ,
който изглежда като последно стжпало къмъ неговото плешиво и ерозирано отъ
вековете чело. И не само при първия погледъ, но и при последния на неколко ми­
нутното му съзерцаване, пжтникътъ вади заключение, че, стига да пожелае, неусет­
но за себи си, ще стжпи върху облото му теме, преди да е почувствувалъ умора.
Ала стига краката да се опжтятъ къмъ него, за да разбератъ очите, че не все-
кога е толкова малко големото, когато малко ни се чини. Не часъ, не два, а
почти целъ денъ е потрЬбенъ, докато се пропълзятъ неговите, видимо равни, скло­
нове, подирили сенка въ градините на с. Зелениградъ. И тъкмо отъ това село, отъ
гънката до него и презъ горичката на тази гънка, е най-достжпенъ Руй...
Но колкото по-малко се хвърля въ очи, толкова по-величественъ става той всредъ
хоризонтите — наистина необятни —, които ни открива.
Местилъ съмъ наивно, ведно съ другари, граничния стълбъ, за да остане строй-
ниятъ Белмекенъ у насъ; поглъщалъ съмъ възторжено хубостите на Стара-планина
и Рила отъ Черния връхъ; слушалъ съмъ въ захласъ напева на тихия белъ Ду-
навъ и кървавия плесъкъ на БТлото море отъ острата чука на Мусала, до която
две бели преспи изцеждатъ скръбните сълзи по вековните патила на македонската
земя; но отъ никжде, струва ми се, българскиятъ просторъ не е толкова дивенъ,
пъстъръ и широкъ, както отъ Руй. Пъстъръ и широкъ, защото окото долавя, едно­
временно, всички капризи на природата въ техното пълно разнообразие, плюсъ
(ахъ, тази мания да си служа и азъ за украшение на слога съ чужди думи!) сътво­
реното отъ човешката ржка. Не само китните села на Знеполето, но и българ­
ската столица, която се вижда като фата-моргана, особено сутринь, преди изгревъ
слънце. Вижда се тя и вечерь, нб не като постройка, а като светлина, която озарява
тжжното битие на западния българинъ, едничъкъ, който най-силно чувствува вра-
женския напоръ къмъ родните ни земи. И некога моята скромна муза, охулена,
защото отхвърли европейското червило отъ грубите си, но сочни български устни,
каза въ единъ свой сонеть за Трънъ:

„Но искамъ ли, запъплалъ въ стръмнините,
Надъ родни край да хвърля смаянъ взоръ,
Къмъ стройни Руй отправятъ се очите.

О, градъ гранитъ предъ вражески напоръ!
Разбирамъ твойте чувства пламенити:
Отъ Руй е дивенъ български просторъ!“

Ала, за жалость (до кога ли ни е писано да употребяваме тази фатална дума!)
отъ върха на Руй вече не можемъ да се наслаждаваме на тоя български просторъ:
границата го дели на две, за да останатъ въ сръбски ржце отвждните склонове,
богати съ минерални залежи. Това едно. И друго... Но требва ли да поменаваме и
него, когато се разбира само по себе си ? . . .

19