Page 21 - trnski_kraj

и

Цръиь

Отъ Ст. Чилингировь

Самото име будеше чоголни асоциации въ ума ми. Предъ моето въображение градътъ
изпъкваше, като малка разнебитена паланка съ килнати кжщурки, захвърлени безъ
планъ и редъ въ никаква пясъчна равнина, обрасла, тукъ-таме, съ тръни. Учебни­
ците по география не б-Ьха ми казали нищо за тоя градъ,а и никой не беше ми раз-
иравялъ за него: ние, българите, така малко посещаваме западните покрайнини
на нашето отечество и така малко знаемъ за техъ! И азъ дълго не вйрвахъ въ
описанията на единъ свой сродникъ, който беше прекаралъ въ града цели две
години, като учитель. Ге ми се видеха невероятна фантазия, създадена да оправдае
повече предъ себе си, отколкото предъ мене, своето неволно заточение. Особено
странна ми се виДе мжката му, задето е принуденъ, по домашни причини, да се
прибере въ родното си огнище, и да напусне тоя малъкъ градъ на природна ху-
бость и човешка доброта.
Ето, съ такива чувства се отправихъ, преди много години, къмъ Трънъ, за да го
направя, отпосле, мое любимо место за отдихъ и отмора.

Съобщенията сега сж лесни и бързи. Некога требваше да се отиде съ тренъ до
гара Батановци и отъ тамъ съ габриолетъ презъ Брезникъ за Трънъ, дето се сти-
1аше къмъ 5 часа следъ обедь, а сега сж достатъчни 2-3 часа съ автомобилъ
о:ъ София. Автомобилъ може да се вземе и отъ Батановци. Но, все пакъ, азъ, за-
качилъ отъ хубавото старо време, предпочитамъ некогашните превозни средства
предъ днешните: въ неволя изпадналиятъ файтонъ. Бавни, като костенурки, въ срав­
нение сь днешната шеметна бързина на автомобилното купе, те позволяватъ да се
вгледашъ по-длъжко въ природата около себе си и да виждашъ своя пжть, който
се вие предъ очите ти, като серпантинна лента, додето потъне въ гънките на по­
лето, или пъкъ се пречупи остро задъ некой планински хребетъ. Около тебе се
вълнуватъ тъмнозелените посеви, пролетосъ, съ прибегващи сребърни ивици по
техъ, или пъкъ ти отпращатъ слънчевите лжчи захвърлените въ безреда снопи
презъ летото Душата ти тръпне въ блаженство и пее. Пее съ отсечените трели
на чучулигата, която се дига на витло предъ файтона и, секашъ, му сочи белия
шосеенъ пжть, тукъ-тамъ запрашенъ отъ леките вихрушки на зноя. И какъ всичко
е лизко, родно и, все пакъ, непознато и ново! Родни сж и хълмътъ отъ десно, и зе­
лената лжка край мочурливата вадичка отлево, и синьото небе, и таинствениятъ звънъ
на кофата, прикачена къмъ задната ось на кабриолета, и мжтните огледалца на
бричката, предъ които некога бели ханъми сж оправяли своя тоалетъ, и сплесна­
тите пружини на талигата. Близъкь се чувствувашъ на себе си и ти, съ безкрай­
ния унесъ въ играта на белите слънчеви облаци и съ любовьта си къмъ всичко
онова големо и необятно, което ние наричаме отечество, и което всеки отъ насъ
може да събере въ единъ кжтъ на сърдцето си, да го притисне съ ржка и да каже •
то е мое, мое и само мое.
— Спри!...
Водачътъ не спира. Ти се понадигашъ отъ местото си, досегвашъ го леко по гърба
или по рамото, и той обръща лице.
Спри, да си понакжсамъ малко цветя!

Возачътъ потегля поводите, изпърква и спира: той не се чуди на твоята прищевка
и скачашъ, изтривашъ испрашените и почти вцепенени колена и се навеждашъ
съ цели шепи къмъ белите венчета на лайката, къмъ тънките стъркове на мет-
личината или къмъ сините, почти металически, коронки на синичината. Китката ра­
сте въ ржцете ти, усмихва се на твоята радость, примамва ти погледа и пакъ
го отправя тамъ, дето цела ливада тъне въ блесъка на своята пъстрота и
кима къмъ себе си. Ти поемашъ неколко крачки и чувствувашъ, какъ конете по-
теглюватъ къмъ канавката на пжтя, свеждатъ глави и заскубватъ съ обгемени
уста запрашената трева. Струва ти се дори, че виждашъ, какъ размахватъ дълги
вратове и изтърсватъ прахьта отъ изскубаните стръгчета. А возачътъ бавно об-

23