Page 22 - trnski_kraj

глежда колелата на своето возило, разтърсва ги съ ржце, почуква главините, по-
стъргва съ широкъ ножъ спиците, но които има остатъци отъ торь, и запушва съ
дълъгъ турски чибукъ.
Деньтъ се точи бавно и безметежно. Никой не бърза — до вечерьта все ще се
стигне.
— Хайде ли?
Возачътъ поклаща удобрително глава, наместя се на капрата, раздрусва поводите
и плЪсва остро по въздуха съ дългия си камшикъ. Ти догонвашъ тичешкомъ ко-
лара, хвърляшъ .цветята на седалото и се преметашъ вжтре. Иска ти се така
да се качишъ при движение, както си правилъ никога, като. дете, за да опиташъ
пъргавостьта на вече застарели мускули. Значи, добре: още сж жилави тЬлото и
душата. НГкакво блаженство, приближило краищата на твоите възрасти, гЪ обхваща
и ти поемашъ запъхтянъ и свежия въздухъ на простора, и сивата прахь на шо­
сето. Колелата тракатъ ритмично, подхърлятъ те и те слагатъ пакъ върху муша-
меното седало.

Омарата се вие тамъ отсреща, като змей, пълзи къмъ тебе, изчезва, за да я усЬ-
тишъ веднага, като умора въ себе си, която ти облакатява ржката на гюрюка,
слага ти главата въ нейната шепа и ти затананиква, презъ стройното клатушкане
на колата: така — така — такъ...
Господи, какъ сладко се дреме!..
— Господине, господине...
Ти подигашъ глава, разтърквашъ клепачи и гледашъ предъ очите си хиляди раз­
ноцветни кржгове, родени отъ малка жълто-червеникава точка. КржговетЪ се ши-
рятъ, додето изчезнатъ съ багрите на джгата въ безпредЪлностьта на простран-
ството и очертаятъ предъ тебе измазано ханче съ замърсенъ тремъ предъ него и
съ отседлани коне, вързани за стълбовете на трема; те отритватъ разпилената плева
подъ нозете имъ и загребватъ, отъ време на време, съ подковани копита измокре­
ния калдаръмъ. Каруцарьтъ е снелъ вече сбруята отъ своите коне, надева имъ съ
една ржка зобните торби, а съ друга ги глади по дългите вратове. После имъ
подръпва ушите и ги потупва по хълбоците. Те клатятъ удобрително глава, дигатъ
високо дългите си вратове и пилеятъ зобьта.
Всичко това е тъй миражно тихо, че тебе ти се иска да сложишъ пакъ глава на
„гюрука“ и пакъ да се унесешъ въ дремка, но гласътъ на каруцаря прогонва
унеса ти и те подканва отново:
— Чорбаджи, ела да си починешъ малко на сенка...
Вжтре въ ханчето те посрещатъ приветно и съ любопитство. Пълното лице на
ханджията, червено като недоварень ракь, те гледа засмено и пита:
— Една ракийка?...
— Не, благодаря, — една лимонада.
Ханджията бърка въ чебъра задъ тезгяха, изважда пълно лимонадено шише, из­
бърсва го съ цветна, като земята, кърпа и го слага тежко върху скованата маса
предъ тебе, скръстените напречници на която ти пречать да си сложишъ краката
на техъ. Но още преди да присегнешъ къмъ шишето, дебелиятъ показалецъ на хан-
джията се пъхва въ устата му и натиска.
1 Брей пущината!... Той слага дъното му на пояса си, изпуля очи и натисва сега
съ две ржце. Тебе те увлича забавната гримаса по лицето на ханджията, но за-
малко. Шишето изпръсква, струя отъ пенести бризги изхвръква къмъ тебе и ти
неволно се накланяшъ назадъ. Това е и знакъ, че лимонадата е добра и поводъ
на ханджията, спрелъ всрТдъ ханчето, съ подплеснати на бедрата ржце, да завърже
разговоръ. Скованъ на местото си, той те гледа изпитателно и мърда само мизи-
неца на левата си ржка, украсенъ съ широкъ пиринченъ пръстенъ.

— Ваша милость, азъ каточели съмъ те виждалъ, откждя беше ?
Ти подигашъ отрицателно вежди.

24