Page 220 - trnski_kraj

ПОгледъ на равното мФсто „Ливагье“, гдето отседнало при По*
л е м и я джбъ — „Манастирскиятъ дубъ“. Тукъ манастирското по­
слушание изградило единъ „сЬнникъ“ за отдихъ и почивка, обаче
събитията се развивали все по-яростно и тЬ били принудени да се укриятъ отъ
погледа на „нечестивия“, та слЪзнали всрЪдъ гората, близу до реката на левия
бр-Ьгъ. Когато времето поутихнало, отпочнала се работа за съграждане на малкия
храмъ — днешната св. обитель. Храмътъ за дълго време отпосле е служилъ за
убежище на ония, които мжчно сж понасяли робството. Ако това се приеме за
сждбата на манастира, престолътъ си остава въ пустующето манастирище. Арамъ-
башията, който вече става господари на тия земи, оставя наследство върху нея,
която, като я разработвалъ постепенно, самиятъ престолъ билъ мЪщаванъ отъ место
на место, и билъ затрупанъ съ земя, безъ да се разбере, че се тъпче светинята, че
това е светъ стариненъ камъкъ. Отъ това проявено насилие върху живота на ма­
настира и отъ показаното невежество къмъ това свето место, наследството на
арамъ-башията не прокопсало. Постоянните нещастия и беди, що сполитали арамъ-
башийската фамилия ги отдаватъ на това именно, че арамъ-башията е измЪстилъ
манастира. И тъй, св. престолъ, който е символизиралъ божеството „Казебоносъ“
на латинцигй, постепенно е билъ сваленъ и поставенъ близу до Ерма, край пжтя
между клъновет-Ъ, гдето за дълго време е стърчалъ „светия камъкъ“ ка това ви­
соко место, докато, около освобождението ни, билъ приетъ въ манастира на се­
гашното му место. А пригогвениятъ престолъ, който обслужвалъ въ храма, си остава,
като обикновена вещь въ манастирския дворъ, гдето и до днесъ се намира на
външната източна страна до единъ камененъ кръстъ съ надписъ: „Пиротъ“
— Панча отъ Пиротъ“.

Живописьта на храма

Ако твърде мжчно може да се пише и говори за самата история на манастира,
поради оскждица на факти, то, естествено е, че и за живописьта въ храма на ма­
настира, едва ли може да се каже нещо повече, освенъ за стенописите въ олтара,
иконостаса и нЪкои отделни икони, намиращи се въ хряма. За гол-Ьмо съжаление,
живописьта въ манастира „св. Архангелъ“ не е запазена, за да може да я под-
ложимъ на критика, по отношение нейната духовна изящность и гения на самия й
авторъ-живописецъ и неговата школа. Но, въпреки всичко това, може да се
каже съ положителность, че живописьта тукъ е близу до традиционната византийска
естетика, па даже и до италианския реализъмъ. Като разгледаме, макаръ и оста­
тъците отъ живописьта въ храма, напълно прави впечатление фактътъ, че тя е
старинна. Нейното художествено достойство и античность, никакъ не отстжпватъ на
живописьта въ Погановския или Земенския манастири. Ктитори при зографисва-
нето на храма почти не се знаятъ съ положителность кои лица еж били, ала отъ
запазените фрески е явно, че самата работа е чисто художествено изпълнение на
опитна ржка. Цветовете, въ некои почти полуизтрити алегорични композиции по
стените и иконостаса, медно-керемидениятъ, тъмно-синиятъ и тъмно-зелениятъ прео-
бладаватъ, ала те се сливатъ напълно хармонично. Както казахме и по-напредъ, тукъ
подъ последната мазилка има стара живопись, която се забелязва само на жерт-
веника на едно место, гдето мазилката е разрушена. А последната живопись е
затрита отъ направената вжтре бълилка. За да се освободимъ отъ мисъльта —
кога е зографисванъ храма, ще требва да приемемъ надписа въ тоя смисълъ,
за който говори К. Иречекъ на едно место въ своята книга „Пжтувания...“ „Въ
вжтрешностьта на храма, която лежи два метра подъ нивото на
двора, царува мрачина. По стените се вижда живопись и то по-
груба работа въ два реда единъ надъ другъ съ славянски над­
писи. Долу, светците съ полуразвити свитъци въ ржце, следъ
това кржгове съ глави, а по-горе пъкъ фрески съ големи фигури,
чакъ до кубето.“ Годината, презъ която е слагана живописьта въ храма, по
външни белези за сега не може да се открие. И въ тая насока пжтешественикътъ
говори и за тояактъ: „Църквата „Архистратига Михаил а“ се изогра­
фиса по п о р ж к а на настоятелит-Ь: киръ Войхна отъ с. Рани-лугъ
и киръ Костадина отъ с. Туроковци — 1643 г.“. (Надп. на вжтрешната

223