Page 333 - trnski_kraj

Любашъ^

(Легенда)

Отъ Асенъ Милановъ

Ще ида, мале, у Влашко, майсторъ ще стана, рече една есенна вечерь Младенъ
на майка си, следъ като прибра говедата въ търлата и даде зобъ на'конете.

отвърна<-ГЛеДНа СЪ кроткит^ си’ но още съ живъ бл-Ьсъкъ, очи, усмихна му се и

— Здраве да е, Младене, ще идешъ.*И майсторъ гол-Ьмъ ще станешъ. По-голЪмъ
л°1иЛСИ маистоРи„У село; и отъ тия що дворецъ сж у Одринъ градили. Нека да
мине зимата, да дойде пролЪть — ще тръгнешъ, па и другата пролЪть да дочакашъ —
нищо, младъ си, немашъ още 15 години.
Тетка Стана, така наричаха майката на Младена, бе мждра жена. И много патила.
Съпругътъ й, майсторъ Йованъ, убиха черкези. Не можа да се сдържи една неделя
у кръчмата дигна еЬкира и се търкулна, като круша, глава кръвнишка. После —
хвана гората, та затрепера всичко поганско отъ Граово до Знеполе.
Единъ день, дойдоха много черкези у село. НосЬха 9 глави човешки
и повикаха
селяните да познаятъ, свои ли сж или не еж. Всички познаха майсторъ Йована,
ала никой дума не каза.
Не еж наши, рекоха селяните, и така спасиха кожите си.

Тогава Младенъ беше невръстенъ, но беше сжщи бащичко. И сега: младъ, буенъ,
бързо замисля и трижъ по-бързо решава. Не чака пролЪть да пукне, Младенъ се
стегна съ ново дорамче, съ нови свински опинци, наметна сакуля на рамо и
тръгна. Снаженъ бе, едъръ, хубавецъ — личеше, че юнакъ ще стане. Затуй подъ
него земята, като казанъ съ злато, кънтеше. Тръгна съ радость и песень, въ очите
му — черни вжглени — гореше...
Тетка Стана знаеше, че Младенъ нЪма да се спре: такъвъ беше и баща му, и
така си отиде; целуна го по образъ, изсипа стомна вода следъ него и се прекръсти:

— Богъ да те пази. Младене! Върни се майсторъ у село. Ако мене ме н-Ьма,
Любашъ ще те дочака.

Тръгни по пжтя за Знеполе. Тръгни предъ изгр-Ьвъ. Стигнешъ ли Любашъ, той
самъ ще те спре: въ очи ти ще блесне златото на изгрева и зениците ще се раз-
творятъ; въ ухото ти ще заиграе таинственъ и гордъ шепотъ: „вижъ ме, пжтниче,
азъ съмъ Любашъ, азъ съмъ любовь и гробъ, азъ съмъ слънце и бездна, азъ съмъ
радость и смърть“. Въ душата ти песень ще затрепти Любашъ ще те възрадва,
Любашъ — най-снажниятъ еленъ въ гората.

А когато доближишъ до него, ще погледнешъ на горе: предъ тебе ще се изправи
огроменъ стогъ сено, съ връхъ впитъ въ небесата. Право нагоре, дори отвесъ да
пустнешъ, н-Ьма да се превие. Това е Любашъ!

Селото стана, все гака, тихо както бе винаги при преминаване на черкези. Тогава
сякашъ, настжпваше страшна буря и се криеше всичко живо, кой кжде види. Само
страхилъ, русокосиятъ и синеокъ овчарь, пробуждаше селото съ дудукъ. П-Ьсеньта
тръгваше отъ Любашъ, затрептеше, като пеперуда, надъ лещаците, погал-Ъше
вършините на трепетликите, втурнеше се въ кжщите, като ветъръ , а после —
политаше надолу по реката.

*) Любашъ планина съ връхъ Любашъ (1404 м. високъ,. нареченъ още и „Любата“ и
„Момина чука“.

336