Page 334 - trnski_kraj

Ехъ, море, Любашъ планино..,
Ехъ, море, моме НевЪно...

Имаше защо Страхилъ да рони тежки въздишки — хубава мома бЪше Нев-Ьна.
Такава хубости не помни селото. И млади и стари. Сутрини, още зората не дошла,
Невена ще иде въ градина, ще търси цв^тя, треви, фиданки, росата ще имъ отнеме,
за да си мие лицето. Да я погледнешъ — крехка фиданка, плавно се вие. Въ
градината, сякашъ е слънце огряло, та е преварило зората. И тиха пасени се
разнася:
„Кога ме мама решеше
ситно се злато рон-Ьше..."
Колко много й приличаше тая пЪсенн. Златна свила б-Ьше косата на НевЪна и
пустната доземи. ОчигЬ — синио синило, двама другари гледаха. И ги мамеха, като
оездната.
„Самодива е , шушнаха плахо старитЪ селянки. Тежко му на Страхила! Младенъ
вече избяга — кой знае ще се върне ли. Ала Страхилъ...

Нев-Ьно, ела съ мене 1 Презъ Любашъ ще те пренеса.
Не мога, Страхиле милъ си ми, но и Младена обичамъ.
— Младенъ отиде, не ще се върне, казватъ хората, ела съ мене...
— Младенъ ще дойде — не мога.
Така му рече и хвърли китката въ лице му. И избяга - сжщинска малка сър-
ничка, въ гората. Да бжде далечъ отъ слънцето и отъ хорскигЪ очи.
Дни и нощи минаваха въ мжка и борба.

Младенъ се върна изъ Влашко. „Върна се“, рекоха селянигЬ. „Ще стане нЪщо“...
Дойде Гергьовдень, най-свЪтлиятъ праздникъ на село преди години. Събра се всичко
живо: и младо и старо на светецъ. После Страхилъ засвири. Не свири, а плаче
дудукътъ. Младенъ танъцъ поведе. Земята
, затрепери, старигЬ гледатъ съ искои
въ очитЪ. Младенъ играе. Нев-Ъна е до него. Поглежда го. Поглежда и Страхила
Всички на хорото се споглеждатъ. Но ето, Страхилъ захвърли дудука, приближи
се до Младена и съ мжка другарска прошепна:
— Любя НевТна.
— И азъ я любя, Страхиле.
Нев-Ьна поглежда и двамата.
Тръпки полазватъ по снагата на младигЬ. Тя тръгна къмъ Любашъ —
„хе тамъ,
горе на върха, тамъ ще ви чакамъ двамата. Който пръвъ дойде пои мене — нему
невеста ще бжда“. к
Нев-Ьна бързо, като сърничка, заприпка и се изгуби въ гората Гоое на Любашъ
ще чака... г *
Двамата юнаци люта борба ще водятъ. Всичко живо
„ „ се е събрало да гледа. Чудо
ще стане незнайно. Страхилъ е вече подъ върха. Малкс остана ще стигне Тупти
сърдцето, пЪе душата — ето малко остана. Малко, ала отведнажъ се пресякоха
краката. Опита се — не може: клюмна главата, устнигЬ нЪщо прошепватъ очигЬ
поглеждатъ нагоре къмъ Любашъ, тамъ, кждето е Невена и мигомъ спира сърд-
цето... Младенъ го стигна и бързо надмина. Дори непогледна отворенигЬ очи на
другаря си какъ тжжно гледатъ. Свърши се. Младенъ е вече на върха.
— НевЪно, малко водица...
Тя припна бързо, натопи си рждетЪ въ ледения изворъ до нея и въ жаднитЪ
уста на Младена пустна н-Ьколко бистри капчици. Младенъ протегна ржце да я
пригърне, но гЪ се бавно отпускатъ. Главата клюмва надире, отъ устнит-Ь полазва
червена струя кръвь ... Това е Любашъ I.. 3

337