Page 63 - zapadni_pokrainini

Западните покрайнини, България и Югославия (1919-1931)

Панаретов; депутатът в Народното събрание д-р Н. Сакаров.169 Българс­

кото правителство е притеснено от развоя на събитията, разиграващи се
във френската столица. От една страна, все още официална покана за
участие в заседанията на конференцията не е получена, а този момент се
използва от пропагандата на останалите балкански страни, които разви­
ват бурна антибългарска кампания на страниците на собствения си и ев­
ропейски печат. Нещата се усложняват и от липсата на пряка и точна ин­
формация, какво точно се обсъжда на конференцията. За да се избави от
неизвестността, Теодоров се обръща към представителите на съюзници­
те в България - ген. Кретиен и ген. Берт, пред които настоява София да
бъде своевременно уведомявана за становището на конференцията по
българския въпрос. Отново се напомня, че българската делегация е в го­
товност да замине за Париж. Отговорът е категоричен, че България тряб­
ва да изчака и да не бърза.170 Скоро нещата излизат от първоначалния
застой. На 12 юли 1919 г. представителят на френското външно минис­
терство легационен секретар Анри посещава Теодоров и му връчва пис­
мо от ръководителя на конференцията - френския премиер Ж. Клемансо.
То съдържа и официалната покана: „Българската делегация за Мирната
конференция да се яви на 25-26 юли в Париж".171 Само седмица е нужна
на българските делегати да се подготвят за заминаване. В 11 часа на 20
юли 1919 г. те отпътуват от София със специален влак. Преди напускане
пределите на страната, от гара Русе е изпратена телеграма, адресирана

Разглеждайки състава на българската делегация, в своя труд посветен на Парижката
мирна конференция: "България, Балканите и мирът 1919 г.”, акад. Хр. Христов стига
до извода, че нейният състав, с изключение на Ал. Стамболийски, не е най-удачният
вариант на избор. Своята теза той подкрепя с довода, че в голямата си част делегатите
са познати в средите на европейските дипломати като привърженици на водената до
момента политика от правителството на д-р В. Радославов. Трудно мога да се съглася
с това твърдение. Съставът на делегацията е постигнат с консенсус между тогавашни­
те български политически сили и представлява почти целия български политически
спектър - Т. Теодоров е народняк, М. Сарафов е прогресивнолиберал, Я. Сакъзов е от
широките социалисти, а Ал. Стамболийски е земеделец. В списъка на съветниците и ек­
спертите политическото разнообразие е още по-голямо. Посочените личности са едни
от водещите в средите на българските дипломати и в това си качество са достатъчно из­
вестни сред колегите си от другите страни. Някои от тях, като Ив. Евстр. Гешов, притежа­
ват солидни познания, опит и връзки сред политическия и дипломатическия елит на за­
падните държави. Важен е и фактът, че всички членове на българската делегация са
изявени съглашенофили. А личността на Стамболийски импонира на западните лидери
с факта, че през 1915 г. той единствен открито се противопоставя на водената от цар
Фердинанд прогерманска политика, заради което лежи в затвора.
170 Миланов, М. Забравени български земи..., с. 9.
171 ЦДА, ф.176 к, оп. 4, а.е. 52, л. 2. // Част I на водения от Димитър Станчов "Дневник на
българската делегация на Парижката конференция".

60