Page 117 - cirakat

бедим!... Ще победим и ще отмъстим за жертвите, ко­

I
ито дадохме• • • •
Тръгнаха към ранените, които бяха под един голям
дъб на края на поляната. Някои седеха, а някои лежеха
върху войнишки одеяла, постлани на земята. Чуваха се
тихи стенания.

Болничарят беше седнал до един от ранените и
държеше на колене главата му, цялата замотана с бин-
тове. Приближиха се до него и спряха. Като ги видя,
болничарят внимателно повдигна главата на ранения и
я намести върху войнишкия шинел, който служеше вме­
сто възглавница и се изправи пред командира.

- Постоянно губи съзнание, другарю командир. По­
вече от час, два няма да издържи.
- Ама това е Янко! - каза уплашено Иван, който
едвам го позна, клекна до него и сложи ръка на гърдите
му.
- Янко, чуваш ли ме, Янко?

Раненият се размърда и едвам доловимо простена.
После неочаквано се надигна и заговори:
- Другари!... Мили, другари... нищо не видя!... Аз
нищичко не видя, другари!...
Той сигурно плачеше и повдигна треперещата си
ръка да обърше сълзите от очите си. Но те бяха по­
крити с бинт.

- Чакай, Янко, недей! - Иван хвана ръката му и я
задържа в своята.
Янко извърна глава към него.

- Иване, ти ли си, Иване?!... Чираче мой мили!...
- глухо и трепетно изговори, а в гласа му имаше чудна
радост и някаква безумна надежда, че Иван ще му по­
могне.

- Аз съм, батко Янко! Аз съм, дойдох при вас...
- Иван не можа да издържи, сълзи бликнаха в очите
му и той захълца.

Янко обви с ръце шията му и обърна към него
превързаната си глава, сякаш очите му не бяха превърза­
ни с бчнт.

- Плачи си, Иване!... Плачи си, братче мое!... И мене
ми се плаче, но аз нямам очи!... Очи от които сълзи
да потекат! • • •

117