Page 75 - cirakat

Иван стана, разтърка очите си и тръгна към стряхата,
където беше лейката с вода, да се изплиска, умие. Беше
неделя и същевременно Герговден, така че нямаше нищо
за работа, освен да се нахрани и напои добитъка. Но
това го беше сторил вече чорбаджи Петко. На връщане
го забелязаха Донка и Стефчо и го повикаха да дойде
при тях. Обаче в същия миг запищя сирената.
- Тревога!... Тревога!... - софиянците изтичаха от
стаите и се втурнаха към мазето.
Стефчо грабна за ръката Донка и я повлече към
мазето низ стълбите. Обаче момичето се изскуба от
ръцете му.

- Ама ти чуваш ли тревогата?!... Бягай!... Луда ли
си?! - завика като обезумял Стефчо.
А Донка, клекнала до Иван и притискайки с ръце
корема си, умираше от смях.

- Каква тревога, бре? Та тука не е София. Кой ще
хвърля бомбите си на нас? - рече Иван успокоително.

- Американците!... Англичаните!... Те са луди, те
невинни хора избиват!.. - трепереше и посинял от страх
крещеше Стефчо.

- Е къде са сега германските щуки, изтребителите,
за които ни разправяше? - иронично го запита Иван.

-Ти!... Ти си болшевик, комунист!... - изкрещя
Стефчо и се втурна след родителите си в мазето.

Петко и булката му, от уважение към роднините,
също слязоха в мазето. Навън останаха сами Донка и
Иван и запо шаха да броят големите бръмчащи железни
птици, които покриха голяма част от небето. Огромните
бомбардировачи, охранявани от малки самолети, бавно
се движеха към София. Хората бяха свикнали с тях и не
се страхуваха. Осебено децата, които излизаха на улиците
или на някоя полянка и броеха колко самолети зами­

наха към София, а колко се завръщаха. Тук над Боси-
леградско се случваха и малки въздушни битки. Тога­

ва децата тичаха и събираха празните гилзи, паднали
на улицата, по полянките или в някой двор.

След вечерята, когато всичко утихна, Иван незабеля­

зано се измъкна от дома на Петкови и се упъти нагоре
към Добридол, към къщата на баба Севетка, при която
беше на квартира учителката Славка. Към края на ули­
цата срещна един полицай, който го познаваше и който

75