Page 144 - trnski_kraj

слабъ моралъ и необучена сръбска войска. Върху една такава предпоставка бе
изработенъ и самиятъ стратегически планъ на сръбския генераленъ щабъ, споредъ
който фронтътъ на тактическите военни' операции требваше да обхване линията
Алексинацъ — Цариградъ. Военните историци намиратъ този планъ за фантасти-
ченъ и за лекомисленъ.
Преговорите помежду сръбското правителство и Българския революционенъ коми-
тетъ за съвместни военни и възстанически действия датиратъ отъ началото на
паметната 1876 година. Те завършиха съ единъ благоприятенъ резултатъ, благо­
дарение намесата на трънчанина Симо Соколовъ отъ с. Грознатовци, Трънско. За
този забравннъ ратникъ отъ освободителното време, професоръ Иречекъ,
който лично го е познавалъ, бележи въ своя дневникъ, че ако и да е порастналъ
въ Сърбия, билъ е „великъ български патриотъ“. На друго место въ сжщия
дневникъ Иречекъ споменава, че Симо Соколовъ обещалъ да му даде своите исто­
рически материали. Изглежда, обаче, че Соколовъ предпочелъ да даде една часть
отъ своите исторически книжа на приятеля си Захария Стояновъ, придружени съ
едно забележително писмо отъ 25. септемврий 1883 година. Преждевременната
смърть на Захария Стояновъ тури край на трудовете му и съ неговия архивъ по-
паднаха и историческите документи на С. Соколовъ въ архива на Народната биб­
лиотека. Тамъ, може би, те беха обречени на забвение, ако просветената дъщеря
на Соколова г-жа Надежда Соколова, не бе успела, следъ упорито търсене, да
ги намери, пръснати изъ разни папки; сега те еж. на лице за проучване. Една друга
часть отъ този цененъ архивъ е притежание на неговото семейство, което сега живее
въ София.
Изучавайки внимателно това далечно минало по написаните трудове отъ чужди и
български автори, по архива на Симо Соколовъ и по спомените на участниците
въ тази война отъ трънския край, българинътъ ще остане огорченъ отъ големия
пропускъ, който българската историческа наука е направила при написването на
нашата история, касателно участието на българските доброволци, въобще и на
трънчани и знеполци, въ частность, въ Сръбско-турската война 1876 година и въ
Освободителната 1877 година. Булото на забрава покрива едно гордо българско
минало, преизпълнено отъ подвизи и най-големи народни постижения, сътворени
чрезъ самопожертвуванието и храбростьта на хиляди ратници отъ трънския край,
много отъ които оставиха костите си по бойните полета презъ тези две войни.
Новите издания на българската история само приповтарятъ работи, написани отъ
преди 50—60 години, а новооткритите документи и сведения — една голема гра­
мада — стоятъ въ прашните архиви на Народната библиотека, на Академията на
науките, на Военно-историческата комисия и въ други частни и обществени ар­
хиви, очаквайки мг:"гторската ржка на специалиста-историкъ, която да ги издири,
систематизира и напише една по-пълна история на България.
Когато Каравеловъ билъ въ Белградъ, неговиятъ домъ билъ сбороще на всички
българи, които се учили тамъ и може да се каже, че те се оформявали идейно
подъ неговото влияние и ржководство. Симо Соколовъ е билъ единъ отъ неговите
най-редовни посетители и ученици. Отъ Каравелова той възприема идеята за едно
братско сътрудничество между българи и сърби срещу общия врагъ. Отъ сту­
дентските му времена датира и дейностьта на С. Соколова между българските
емигранти въ Сърбия за освобождението на България. Отъ тия времена датиратъ
сжщо и първите писмени документи по революционната му дейности, а именно
неговите собственоржчни писма до Централния революционенъ комитетъ въ Буку-
рещъ, адресирани до Димитъръ Ценовичъ и находящи се сега въ архива на Народ­
ната библиотека. Въ едно отъ тия писма отъ 15. февруарий 1876 година той
пише: „Тукашните българе колкото ги има, истина, не знаеме какво да правимъ;
ние тука, дедо Цеко, Ильо, Тодоръ и прочие тичаме насамъ нататъкъ и сами не
знаемъ какво да правимъ. Министеръ войни Г. Тихомиръ ни често вика, питува
ни. Мене повика на 15. т. м. и ми казва, да му е много жалъ што се вие ништо
не обаждате и сжщо време казва и заклева се да досегашните работи какъ су
текли и що е било, требе да заборавимо, а сега да си братски ржка пружимо и
сички дружно да зафанеме работа. И каже . . . „нема више да ви кажемъ као до
сад — да ви устанете (възстанете), па да не буде нища, но сад чемо ми да започ-

147