Page 169 - trnski_kraj

Трънското опълчение (трънската милиция)

Участието на трънчани (знеполци) въ Сръбско-българската
война — 1885 година.

Отъ Левъ Т. Петричевъ

При разгрома на турската империя по пределите на Балканския полуостровъ, 1800
— 1813 г. включително, двете велики европейски сили — Русия и Австро-Унгария,
б-Ьха въ постоянна прикрита и открита дипломатическа борба за политическо над­
мощие въ полуострова. Славянскиятъ колосъ, който води последователни войни за
освобождението на Сърбия, Черна-гора, Гърция, България, Влашко и Молдова,
който понесе колосални веществени и човешки жертви, имаше, както обаянието на
освободенит-Ь отъ него народи, така и обективни условия да затвърди едно реши-
тел но влияние на Балкана, особено въ родствените славянски страни — България
и Сърбия и, като резултатъ на това, да осжществи завета на Петъръ Велики —
овладяването на Босфора и на ДарданелитЪ. Това не стана. Царската дипломация,
въпреки неколкото благоприятни моменти, не можа да осжществи тази велика цель.
Много по-ловката Австро-унгарска дипломация сполучи да измести естествените
стремежи на Сърбия къмъ нейните съплеменици въ Хърватин и къмъ нейното бал­
канско отечество — Новопазарския санджакъ, и да я насочи къмъ българските
земи на изтокъ и на югъ — Тимошко, Моравия и Македония. Сръбско-българската
война, 1885 година, бе дело на Австрия и на нейния любимецъ краль Миланъ. Въ
тази война, както и въ миналото, Сърбия бе орждие на противославянската австрийска
политика. Отъ тази си политика Дунавската монархия извлече грамадни придобивки:
1) Постоянните вражди между Сърбия и България унищожиха южнославянската
опасность за нея; 2) Като последица отъ това, Австрия окупира Нови-пазаръ,
Босна и Херцеговина — балканския брегъ на Адриатика.
За отношенията на тези велики сили, по онова време, тогавашниятъ руски воененъ
историкъ П. Гейсманъ бележи:
„Но колкото и силенъ да е антагонизъмътъ помежду Англия и Русия, по отношение
източния въпросъ, той, въ никакъвъ случай, не може да има за насъ до тамъ сжд-
боносно (столь рокаваго) значение, както затаената зависть и вражда къмъ насъ
отъ страна на Австрия“.

Освенъ несъстоятелните поводи за тази безпричинна война, съ която Сърбия излезе
предъ света, за да прикрие истинската си цель — заграбване на български земи,
освенъ обвинението й, че България се стремела да затвърди своята хегемония на
полуострова, следъ Съединението на 6. септемврий, интересно е да се отбележи
и единъ другъ несъстоятеленъ поводъ: България била подбудителка на така наре­
чената „Зайчарска буна“ презъ 1883 год., едно народно възстание, ржководено отъ
българина Никола Пашичъ и други негови сподвижници, противъ краль Милана и
тогавашната сръбска власть, което бе обхванало областите на Болевачко, Него-
тинско, Зайчарско, Княжевацко, Соколъ-банско, Свърлическо, Алексиначко,
Пърчиловско и Крушевачко. Вънъ отъ жертвите при потушаването на бунта,
сръбскиятъ воененъ сждъ въ Зайчаръ, огь 4. септемврий доЗ. декемврий 1883 г., про­
изнесе присжди надъ 819 души моравски българи — депутати, свещеници, учители
и други по-първи люде, отъ които присади 94 беха смъртни. Въ сжщность, мо­
равските българи, възползувани отъ вжтрешни неуредици въ сръбската държава,
повдигнаха Зайчарската буна, като протестъ противъ новото имъ робство, и то
безъ никакво скрито или явно участие на България.
Година и половина преди обявяването на Сръбско-българската война, изслу-
жилиятъ военната си служба въ 1. пехотенъ на Н. В. Князъ Александъръ I
полкъ старши унтеръ офицеръ Тодоръ Радивоевъ Петричевъ, трънски гражда-
нинъ, синъ на бунтовника Радивоя Петричевъ, получи заловедь отъ софийската военна
власть да запознае съ военното изкуство неминалите презъ казармата трънски
граждани. Въ изпълнение на заповедьта, Т. Р. Петричевъ, съ съдействие на трън-
ските власти, събра около 400 души отъ града и селата и презъ праздничните и

172