Page 26 - trnski_kraj

праздничната си премина околната природа на този слънчевъ майски день, и дали
са нацъвтйли люлякитй, упоителниятъ ароматъ на които се чувствува и презъ прахьта
на тракащитй колелета. Неговиятъ станъ е строенъ, величественъ и стариненъ,
ще речешъ — изваяние, изровено изъ скалистата земя. Висинитй, отъ дветй страни
на патя, се тълпятъ къмъ него, струва ти се, отъ желание да бждатъ по-близко,
оставили мйсто само за патя и за ивицата тучни ливади отъ едната му страна.
Наситената зеленина на низината се слива съ храста на хребетитй, вълнува се
леко отъ тихитй подухвания на вйтъра и открива коронките на ситни желтур-
чета. На нея отговаря изрйдко и нйкакъ си тежко люляковиятъ храстъ, разгръща
сплетени върхари и се смйе презъ бйлитй и виолетови гроздове на своя цвйтъ.
Ще ти се да се излегнешъ до канавката на патя, да вперишъ очи въ тая спо­
койна красота и, ведно съ унеса по Драговски камъкъ, да попивашъ въ душата
си съ дни, съ години, съ вйкове чара на българската природа. Даже съпжтни-
кътъ, вече закопчалъ пазвата на ризата си, възкликва отъ радость:
— Хубава е нашата земя, брей! . . .
Ние не му отговаряме, унесени вейки въ себе си, всрйдъ общия поетиченъ захласъ
на божието сътворение. Но той иска на вейка цена да обърне вниманието ни
къмъ себе си и натъртва:
— Хубава! ... Да са такива и хората й!...
Азъ мълча и мълчаливо се съгласявамъ. Но другарьтъ ми се обръща къмъ него,
усмихва се и му сочи Драговски камъкъ. Ние сме почти подъ него. Но де е самия
той?.. Вмйсто непристАпната и за орлитй пирамида, сега предъ насъ е една гра­
мада камъни съ тапъ връхь, до който би могло да се изкачи и едно дете. По
едното му ребро се вие пАтека, която води къмъ с. Бутроинци, разположено въ
отвАдната страна на подножието му. Но то не се вижда.
— А ? . . . запитва другарьтъ съпжтника ни и смигва съ око.
Съпатникътъ разбира въпроса:
— Та това ли е високото?
— Това . . .

— Я гледай ти! . . . Иди, че повярвай.
И, наистина, той не повйрва. Но, озърналъ се на всички страни, пошепва на себе
си: колко е малъкъ! . . .
— Не е, не е — отблизо всичко е малко . . . Така е и съ хората . . . На, гледай
сега. Виждашъ ли тамъ задъ седловината единъ голъ, като черковенъ куполъ,
връхъ? . . . Това е Руй, най-високиятъ връхъ тъдева. Но отъ близко и той е нищо.
Каруцарьть вече обтйга поводитй.
Филиповци...
Грйбва да спремъ за отмора на конетй. Хановетй край патя са много, но кару-
царьтъ си има свой. Щенията на патницитй не се взематъ подъ внимание. Какво,
че тй биха предпочели ей оня тамъ, съ широкитй прозорци, презъ който може най-
добре да се съзерцава котлозинката на селото, или оня съ низкия чардакъ, предъ
който се разкрива гърлото на врабчанското ущелие? А дивна е тази малка кот­
ловинна, въ която и около която, е струпано толкова голймо разнообразие, дето и
човешката ржка е притурила доста. Но безплодна е тя, когато се покачимъ на
Сйкирица и погледнемъ отъ тамъ по всички страни. Зигзагитй на патя, при вейки
завой, ти откриватъ нови хубости, рйзко противоположни една на друга. Долу се
стели, като на длань, килимътъ на Филиповци; малкитй кащици образуватъ квад­
ратни фигурки по неговия изомруденъ фонъ, раздйленъ почти на две равни поло­
вини отъ бистра балканска рйка. Но ти вземашъ вече пешъ — още единъ завой
на патя и се поправяшъ. Не единъ, а множество килими е настлала пролйтьта въ
най-чудна хармония на бои и на линии. И почвашъ да броишъ: при моста и край
зградитй до него — единъ, другъ почти подъ нозетй ти отпредъ, трети . . . Кое
ли въображение би могло да си представи друга по-царстаено накитена зала
отъ тази ? . . .

28