Page 23 - trnski_kraj

— Не, за първъ пжть минавамъ по тия места.
— Я гледай ти!.. Пъкъ мене ми се струва, че сме се виждали. Ако не тука —
другаде; и азъ много съмъ ходилъ...
Сега се отвързва езикътъ ти, и запитвашъ на свой редъ.
— А въ Шуменъ бивалъ ли си ?
Второто лице, единствено число, неволно се налага на говора ти. То ти звучи нЬ-
какъ непривично и, все пакъ. толкова интимно и необходимо.
— Какъ не, бивалъ съмъ. Тамъ служихъ нТколко месеца въ кавалерията въ
втори коненъ полкъ. Сетне ме преместиха въ Ломъ. Тамъ ще съмъ те виждалъ...
Зная целия градъ: и Татарската махала, и Къллека, и Арастата, и Кьошковете.
Много добри сж хората, а и градътъ беше голЪмъ. Той вече требва да е стигналъ
Софията — много войска имаше въ него.
— Не е.
— Не ще е, ами... Ама можеше да я стигне, ако беше столица...

Ти виждашъ, че всичко туй се приказва, за да ти се угоди и се усмихвашъ съ
видимо задоволство.
Това угодничество на ханджията дразни другите пжтници. ТТхното недоволство
се засилва, когато ханджията, забелТзаль, че не посЬгашъ къмъ лимонадата, съо­
бразява за чаша. Той се обръща чевръсто, грабва една отъ тезгяха, потапя я въ
сжщия чебъръ, отъ който бе извадилъ шишето,слага я на масата, и налива самъ

— На здраве!...
Ти взимашъ чашата и пиешъ глътка по глътка, задвижилъ очи по четирите страни
на ханчето. Погледътъ ти долавя всичко: и одимените греди, и опушения засенникъ
на лампата, която виси отъ средната греда, и ржждивия винчестеръ на отсрещната
стена, и еленовите рога съ препарирана на техъ кукумявка, и папурената рогозка
на седалата околовръстъ, и каруцаря, седналъ кръстомъ на крайната пейка, сега
чука за друго шише ракия, и навирените мустаци на младия човекъ съ нагънатъ
коженъ калпакъ, сложенъ само на темето, и русите му потни кичури, полепнали
по изпъкналото му чело. Той поглежда нетърпеливо презъ кръстато замреженото
прозорче къмъ коня си отвънъ, но му пречи жълтата хартия, съ която е облепена
долната му часть. Това го кара да се понавдига и да проявява видимо недоволство
отъ вниманието къмъ тебе...
— Щелъ да бжде гол ймъ!... Че и твоето ханче да беха направили столица, щеше
да стане големо.

— Тъй е, имашъ право, — съгласява се ханджията. То царьтъ е като жената:
дето е тя, тамъ се събиратъ всички отъ кжщи.
Разговорътъ оживева, запремества се отъ тема на тема и прави отъ всички, слу­
чайно срещнати, стари познати. Любвеобиленъ къмъ тебе вече е и недоволниятъ пжт-
никъ. Той става, приближава те и подава ржка:
— Здрасти ! Да се запознаемъ!...
Душата ти се разширява и тебе ти се ще да седишъ, да седишъ и да приказвашъ.
Тя не се свива и отъ сметката, която ханджията ти представя и за конете, и за
каруцаря... И когато потеглишъ, струва ти се, че отново напущашъ бащинъ кжтъ
и родно огнище...

А сега? Предъ автомобилното купе чакатъ десетина души съ сандъци, сандъчета,
вързопи и вързопчета. Всеки иска да седне тамъ, дето по-малко друса, всеки се
мжчи да изтласка съседа си отъ местото му, да му пригъне колената надъ некой
пъленъ чувалъ и да се настани самъ по-удобно. Но това удобно значи възможно-
стьта при пълното вцепенене, на което си подложенъ, да си помръдвашъ, отвреме
навреме лактите или да се извивашъ малко настрани, за да проникне въздухъ
между тебе и съседа ти. И така, консервиранъ съ десетина, тебе подобни, ти по-
емашъ на пжть. Автомобилътъ изпъхтява, обвива те съ една атмосфера отъ бен-

25