Page 25 - trnski_kraj

бовь, има смЪлость, в-Ьра и сила? Момъкътъ грабва момата и поема съ твърди
крачки по стръмния си пжть. Отдолу гъмжи отъ народъ: той ликува, маха кал-
паци и вика. Вика съ гласа на ободрението, на надеждата и на любовьта си къмъ
чистата любовь на другите. Най-сетне, момъкътъ стига върха,—облогътъ е спечеленъ.
Но сега пъкъ той загорява отъ страсть да сломи триумфа на бащата: надъ него­
вата капризна воля решава да наложи всемогжщието на влюбения. И, безъ да си
отдъхне, поема назадъ съ скжпоценния си товаръ. Поема, стига до определеното
место и пада мъртавъ. Още една легенда съмъ слушалъ за тоя връхъ.
— Че не ще е било толкова мжчно — казва единъ отъ съпжтниците. И азъ се
качвамъ.
— Почакай малко!—прекжсва разказвачътъ.
Колата бърза по прашното, на места поизровено, шосе. Вече сме въ една отъ ма­
халите на Брезникъ, дето пжтьтъ завива въ подножието на рътлината, и ни открива
новите ханчета на града. Тукъ, обикновено, спиратъ пжтниците за Трънъ, за да
обедватъ съ лютива яхния, тасъ-кебапъ или паприкашъ, които увеличаватъ потните
пжтеки по лицето на пжтника съ още неколко нови. Самиятъ градъ се точи въ
разхвърленъ строй, северно отъ тия ханове, за да открие отъ своите благоустрой­
ствени хубости само паметника отъ сръбско-българската война и неколко едно­
етажни бездворни постройки по завоя за Трънъ, предъ които стоятъ вечно при­
клекнали и съ хурки въ ржце, техните работни и любопитни стопанки.
Сега пжтьтъ поема по нанагорнище, открива по-широко Граовското поле съ него-
вите спретнати отдалечъ села, спуща се къмъ хубавия железенъ мостъ, по зеле­
ната морава край който се обтегатъ предъ парцаливите си шатри безгрижни кату-
нари, и се заизкачва пакъ по склона на възвишението Букова глава. Ние слизаме,
за да олекне на конете. Сега конусите, съ Момина могила начело, оставатъ отлево,
а сивите брезнишки сипеи —- отдесно. Сипеите изглеждатъ така низки съ зелените
дворища на селцата въ полите имъ, прикжтани на заветъ изъ техните плитки гънки
и тъй близки, че ти се ще да отличавашъ единъ отъ другъ дори дребните камъ­
наци, покрити съ жълто-сиви лишеи. Но по-висока и по-недостжпна, почти отвесна,
се въздига „Момина могила“, съ кафявите бразди на дъждовните потоци.
— Е, обръща се разказвачътъ на легендата къмъ съпжтника ни — лесно ли е да
се покачи човекъ съ такъвъ тежъкъ товаръ по нея?
Съпжтникътъ гледа „Момина могила“, измерва я отгоре до долу, сравнява я съ
другите височини и додава:
— Не си е работа... И самъ, биля, не мога се дотътря до върха... За високъ — не
е високъ, ама стръменъ: две крачки нагоре, една надолу.. . Ето ти всичкото...
— Но любовьта прави чудеса, байно.
— Де да не сме ги правили и ние, когато сме били млади, — додава самохвално
съпжтникътъ . , . Ама сега и Букова глава ни е много. И, за да докаже, че на-
истина е така, той вади голема червена кърпа отъ джеба си и я пъхва съ от-
крита шепа въ отворена пазва.
— Какво, сълзи ли мжката?
Съпжтникътъ навежда глава и духа надъ косматите си гърди.
— Сълзи не, ама тече ... Да му се невиди и бука и главата му.
— Ха, тъй речи . . . Ами да ти е да се качимъ въ тая жега ей по оная чука,
тамъ ? . . .
Съпжтникътъ засланя съ ржка очи, взира се отсреща и отсича:
— Мани, мани.
А отпредъ се открива картина, каквато редко може да се види въ толкова пре-
хаалените Алпи. Остриятъ конусъ, подалъ скалистъ бодъ надъ врапчанските ви­
сини, по-рано едва видимъ, сега се издига по-високъ и по-величественъ отъ Хе-
опсовата пирамида между техъ. Сякашъ митиченъ гигантъ е повдигналъ набръч­
каното чело, за да обзре далечъ около себе си и да види, дали се е облекла въ

27