Page 27 - trnski_kraj

Съпжтникътъ, види се, с правилъ сжщите сравнения въ ума си и възкликна;

— Дворецъ ли ?
Другарьтъ го пита:
— Че ти бивалъ ли си въ дворецъ?
— Не, виждалъ съмъ на картини. Друго е, не е като тука. . .
— Разбира се. Тамъ сж нареждали хора, а тукъ е нареждалъ Богъ ... И той
посочи съ пръстъ къмъ небето.
Може би, другарьтъ искаше да каже още нещо, но спре. Ние бехме на най-
високото место. Пжтьтъ сече отъ склона на планината и открива предъ нозете
ни пропасть, заградена на по-опасните места съ каменни пречки. Страшно е да
се кара невнимателно и бързо. Тукъ требва здраво да се олъватъ позодитЪ и да
се държи къмъ склона, ц-Ьлъ обрасълъ съ люяака. Буйни люлякови храсти се
подаватъ и отдолу, често сложили дъхавите си цвЪтозе вьрху каменната пре­
града. Ти се пъхвашъ неволно въ шубрака, разгръщашъ го съ рамене и безми­
лостно чупишъ крехките гранки. Китката расте въ ржцетЬ ти. Вече не можешъ
да я държишъ съ шепа и я притискашъ до гърдитЬ си. Стига. Ти слизашъ, съ
намерение да оставишъ на мира тая окраса на планината, но отдолу, тъкмо при
най върлото, те примамва другъ цвЬтъ, пъленъ и токущо разпжпилъ. Оставяшъ
китката въ колата предпазливо и се спущашъ, провисвашъ надъ пропастьта и
кжсашъ, доде каруцарьтъ не изгуби търпение и извика: „хайде“.
Но най-пленителна е скалистата бездна на врабчанските висини.
Пленителна ? Не, страхотно красива. Именно страхотно, защото човЪкъ неволно
започва да преравя въ паметьта си най-страшното, което е челъ и слушалъ, и
което би могло да се извърши само въ тази теснина. Високите надъ стотина
метра скални стени се разтварятъ предъ тебе, като зеяща пропасть, привличатъ те
и те отблъскватъ назадъ съ хладни тръпки по снагата. Струва ти се, че те пред­
пазливо се движатъ една къмъ друга, като че дебнатъ да притиснатъ малката
рекичка, която пенливо буботи между гЬхъ и кърши сенките, хвърлени надъ
нея отъ безреда натрупаните ка лъпа щ. Слънцето което още прежуря надъ гла­
вите ни, тука премета само петна и бледни отражения, за да насели тоя стра-
хотенъ кжтъ съ хиляди и хиляди провидения.
— Хайде! . . .
Неволно откжевашъ очи и се качвашъ на колата.
Вече сме до Трънъ, но той още не се вижда. Пжтьтъ се провира между залесени
висини и лжкатуши надолу, сякашъ бърза да се отмори отъ качването си по Се-
кирица. Въ падината, отлево, протича река и открива малки площадки за градини.
Площадки се откриватъ и отъ десно, колкото да дадатъ место за градските гро­
бища, както и за гробищата на падналитЬ презъ междусъюзнишката война, и пакъ
изчезватъ.
— Трънъ. . . казва каруцарьтъ и шибва конете.
Ти се надигашъ да видишъ презъ рамото му.

Една малка кжщурка, друга, трета. . . зареждатъ се отъ двете страни. Колелата
подскачатъ по неравната настилка на улицата, клатушкатъ те и те убеждаватъ,
че влизашъ въ градъ. Но градътъ го нема. И, преди да ти се представи, той ти
разкрива широкия си площадъ, ограденъ съ паянтови постройки, некои съ ши­
роки модерни прозорци, а некои съ тесни старовременски. Фасадите на едни еж
измазани цветно, на други сь бела, вече олющена, варь, а трети стоятъ съ ма­
зилката си отъ каль, всредъ която лъщятъ примеси отъ насечена слама. Въ дъ­
ното на площада се издига скроменъ, но приличенъ паметникъ за падналите
при войната ни съ сърбите, презъ 1885 година. До хана на бай Рангела
местната интелигенция, дочакала пощенската кола, вече говори за събитията
на деня, почерпени отъ софийските вестници. Тя подига глава, щомъ спрешъ,
и любопитно те изглежда, готова доброволно да ти укаже всички необхо-

29