Page 102 - cirakat

себе си, за Петко, за Дядото. След два часа ход той
разбра, че те все повече и повече се отдалечаваха от
родното му село. Преминаваха баири и поточета, про­

мъкваха се през гъсталаци и горички, пресичаха полянки.
Бурята ги беше отминала и само дребни капчици дъжд,
понесени като снежинки от вятъра, се залепваха по лица­
та им. Но и те престанаха да падат и скоро на небето
се откриха големи синкави петна на безкрая.
Дядото никак не излизаше от мислите му. Иван
знаеше, че полицаите първо у дома ще го потърсят и
като не го намерят ще разпитват Дядото, ще го бият,
ще го измъчват, а той е слабичък и за нищо не е виновен.
Може да го арестуват. Той си спомни как полицаите се
гавреха с младия партизанин. Изтръпна при мисълта,
че и с дядо му тъй ще постъпват. А той е стар, из­
немощял. Той много е претеглил в живота си и няма
да издържи. Ще го убият тези зверове и ще го-регавят
като куче край пътя. Нима той, внукът му да не му по­
могне, да го остави безпомощен на тези пълчища?
Чиракът реши - връща се при Дядото.
Той спря за миг и като видя, че никой не му обръща
внимание, като стрела литна назад през поляната.
- Момче, чакай!... Чакай!...

Но Иван не чуваше, не усещаше трънаците, които
раздраскаха/. до кръв лицето му.

Имаше нещо у него както инстинкт у животните,
което го направляваше към родните предели, към родно­

то му село. Той не мислеше, а само хвърчеше да стигне
по-бързо, по-бързо. През едно поточе се спъна, падна,
но веднага се повдигна и продължи да тича. Нима беше
възможно човек да има такива сили?

Но ето го Църноок. Върхът му беше се заровил
в тъмните облаци и мъгли и той изглеждаше мрачен,
застрашителен. Надолу, по голите му пасбища, като огро­
мни вълни, се движеха сенките на облаците, между които
с мъка се пробиваха първите слънчеви лъчи.

Чиракът спря за малко. Хвърли поглед към
усоищата, зад които се намираше родното му село, Дядо­

то. Там трябва по-скоро да стигне. Той въздъхна, пое
въздух и като полудял се втурна надолу по овчарската
пътека. Не измина много и връхлетя на стадо овци,
които се разбягаха, като че ли вълк ги беше подгонил.

102