Page 97 - cirakat

- Не мърдай!... - прозвуча през ушите втори мъжки
глас и той видя дулото на автомата, което само на няколко
крачки от него блясна под светлината на нощта.
- Кой си? Какво търсиш тука?

- Аз съм Иван Гложенски!... Чирак съм, чирак при
чорбаджи Петко в Босилеград! • • •
- Кой си, да си! Сега време нямаме, а това ще
разкажеш, където трябва - прекъсна го строго един от
двамата. - И внимавай, върви внимателно след мене и
не се опитвай да бягаш, защото куршумите ни са по-
-бързи от твойте крачки. Това запомни!...
- А вие, кои сте? Какви сте? - промълви чиракът.

- Това не е твоя работа. Тръгвай с нас!
- Хора, аз първо в село трябва да стигна - някак
нерешително рече Иван. - При дядо да стигна, защото
там ще ме търсят.
- Стига!... - крясна тоя, който идеше зад него и
Иван се уплаши.

Да, той се уплаши от тях! Още не знаеше кои са
тия хора. Почти нищо не остана от предишното възхи­

щение към партизаните, което дълбоко таеше в душата
си. В гърдите на чирака проникна студ, който породи
някакво странно състояние на неувереност, сякаш ре­

алността, в която се намираше, ставаше все повече
съмнителна. Първите му мисли, които прелетяха през
главата му, бяха как да се изтърве, как да избяга. Но та­
кава възможност не му се удаде.

Иван забеляза, че го водят към Заешката дупка,
малката полянка, обкръжена с трънаци и акации, от ко­
ято се стичаха малките поточета на Бресничка река. Тази
река беше малка като поток, но не пресъхваше през ця­
лата година, минаваше надолу чак до Кремиково, преси­
чаше пътя за Кюстендил и се вливаше в Драговищица.

През зимата се покриваше с дебел лед, по който децата
се пързаляха с шейни, ски, направени от букови дъски
или направо с опинците си. Някога и Иван се пързаляше
по тоя лед и късаше свинските си опинци, които дядо
му правеше.

В гората беше тихо. Полъхнеше утринен вятър и
разнасяше миризмата на тамнян и планинска трева, за
която четири години тлееше душата на чирака. Под
краката си чувствуваше безбройните иглички на боровите

97