Page 39 - cirakat
P. 39

Дядото се приближи до двата гроба, покрити с една
                 мермерна плоча, върху която бяха изписани имената на
                 сина и снахата му. От южната страна, точно под ъгъла на
                 плочата беше оставено място, където се палеха свещи
                 и където постоянно стоеше малко кандилце.

                        Старецът запали две свещи, сложи ги до кандилцето
                 и се прекръсти. От дълбоко хлътналите му очи потекоха
                 сълзи, но той не ги изтри и те се стичаха през! набръчкано­
                то му лице и падаха върху мермерната плоча.

                        - Синко, чуваш ли ме, синко?... - промълви дядо
                 Стоян. - Защо остави татко си, жив да чернее на земята,
                 по стари години сърцето му от жал да пука, душата ми
                 ют скръб да гори!... Пък да ще да пукне, да изгори
                 веднаж!... Снахичко, дъще мила!... Ти пък защо?!... Ти!... -
                 той не можа повече да говори. Нещо го стегна за гърлото,
                 задуши го и го накара да коленичи пред гроба.
                        Старецът разшири ръце, прегърна студената над­

                 гробна плоча и гласно зарида. Високите млади борове
                 бяха стихнали, иглистите им клони спуснали се до земя-
                 та,  едвам забележимо потрепваха. А всичко наоколо беше
                 тихо, безмълвно.

                        Дядото се изправи, сложи ръка на гърдите си и
                 усети как тихичко и равномерно биеше сърцето му. Стоя
                 известно      време с вцепенен поглед в надгробния кръст,
                 а след туй стисна устни, прекръсти се и тръгна обратно
                 към къщи.
                         Като че ли лекна на душата му. Избистриха се ми­

                 слите му, върнаха го в настоящето и бъдещето, устре­
                 миха го към внучето му Иван. „Как ли, милото, по­
                 нася чирашкия живот? Горчив му е белият чорбаджийски
                 хляб. Карат ли му се, бият ли го?“ Но Дядото се успокои
                 при мисълта, че Иван е умно момче, че ще се научи,

                 ще изтрае. Пък и Петко не беше лош човек, знаеше
                 го Дядото, добър майстор беше, известен в цялата
                 околия. Много чираци е изучил, хляб в ръцете им е дал,
                 на път ги извел. Само да дочака Иван да завърши за­
                 наята, майстор да стане, па спокойно да затвори напа­
                 тените си очи, мирно да си умре.
                         Пристигна до портата и спря учуден. Тя беше от­

                 крехната. Дядо Стоян си спомни, че като излезе, затвори
                 я и сложи отвътре резето. Значи, някой е влизал вътре.
                 Но кой? Защо? Какво ли е търсил в бедната му къщичка




                                                                                                   39
   34   35   36   37   38   39   40   41   42   43   44