Page 44 - cirakat

- Като останах жив, дойдох тука, където баща ми
беше оставил две нивици и една кория дъбова гора.
Поправих къщичката, от която само диреците бяха оста­
нали, купих още една нива, купих си добитък и започнах
новия си живот; мирен и щастлив. Но това не трая
дълго. Сполетя ме нещастието. По-нататък всичко знаеш
- каза сетне дядо Стоян и преглътна горчивата си
слюнка. - Свободно доведи човека, Славке. Ще го пазя
като син да ми е.

- Дядо, па ти си силен човек! - каза развълнувано
учителката.

Беше вече към пладне, когато се разделиха. Дядото
я изпрати до портата и гледа след нея все докато не из­

чезна в долинката, обраснала с акации, където минаваше
пътеката надолу към селото.

• • •

Старецът седна на дръвника и дълго не отдели по­
глед от част от кръгозора, който обхващаше малкото
селце. Очите му премижаваха под ударите на слънчевите
лъчи и той през сълзи наблюдаваше покривите на
схлупените селски къщи, на Юоркчийска махала. Оттук
обаче не се виждаше по-голямата част на селото, къща­
та на кмета, единствената покрита с нови керемиди, след
туй черквата, училището, както и селския път, който се

спускаше от селото и водеше към реката. Обърна поглед
нагоре, където като стена Църноок извисяваше в небесата
своята грамада. Въпреки хубавия пролетен ден, той и сега
изглеждаше сив, начумерен и загубен в гъстите мъгли,
които застиляха върховете му. Обаче той не беше винаги
такъв. Дядото го знаеше и много хубав, приветлив, неза­

бравим за хората по прелестите си. За пръв път след
много и много години си спомни за дните на своето
детство, когато с другарите си, овчарчета, до насита
скиташе по неговите ухайни дебри, правеха оръжие от
леските и играеха на хайдути. Тук правеха колиби, в които
се скланяха от поройните дъждове, береха боровинки,
състезаваха се в хвърлянето на камъни, изразяваха сво­

ята сила и смелост. Ех, спомени, спомени!... Как всичко
това бързо премина, изчезна, а като че ли вчера беше...

44