Page 49 - cirakat

Дядо Стоян стоеше като закован на мястото си и
нито думичка не можа да изговори.
- Довиждане, дядо! - пронизаха го думите на учи­
телката и го накараха да изтърпне. - При теб не съм
нищо не знаеш! Разбира се, ти нищо не
идвала, ти
!
знаеш • • • •
Старецът пое подадената ръка, стисна я доверчиво,
приятелски, погледна в очи учителката и твърдо| изгово-
ри:
- Да, аз нищо не зная, учителко мила!...
Старецът напусна къщата на Пенчови и като гладно
и изтощено куче тръгна нагоре по пътеката.

Вървеше бавно, уморено, с наведена глава. А селото
вече се събуждаше, залаяха кучета, задрънкаха звънци,
заблеяха агнета. Всичко това се събираше в един звук, в
един шум, който бучеше в главата му като надошла
планинска река. Почти не видя босоногата и дрипава
циганка, която мина край него, рече му „помози бог“
и отмина надолу, следвана от изгладняло, клампаво куче.
При акациите до Витковица спря и се загледа. На­

среща му идеше човек в зелена униформа и с пушка през
рамо. Дядото веднага го позна - това беше горският
пазач. Обърнал дулото на пушката' към земята, той
подсвиркваше и все гледаше у него, като че ли му се
подсмиваше за нещо.
- Добро утро! Жив ли си, старче, здрав ли си? - ве­
село го поздрави горският.
- Сполай ти! Жив съм, а здрав ли съм, бог знае!
- някак мрачно му отговори старецът.

- Нещо си ми кисел. Пък аз хубави новини ти нося
от града. От Петко• • •
- А, от Петко, казваш? Говори, говори? - внезапно
живна Дядото. - Иванчо, какво прави, добе ли е? По­
ръча ли нещо?

- Чакай, полека, полека. Я да седнем, че имам много
новини дълга приказка да ти разказвам. А на мене много
не ми се бърза.

- Думай де!... Но слушай, хайде при мене у дома,
да седнеме като хора, да си пийнеме, да си поприказва-
ме.

- Благодаря ти, старче, но баш толкова време
нямам. Казах ти, че не бързам, ама ти знаеш, слуийата

49