Page 341 - trnski_kraj

Налитали ромейците къмъ върха. Безброй стрели полетели нагоре. Съскали,
като пепелянки и се разбивали въ крепостьта.
Но и българите имъ отвръщали съ стрели, камъни, дървета и пламтещи главни.
ЗащитницигЪ били по-мжчно уязвими. Завардвала ги крепостьта. Проредели не­
приятелските редици и спрели нападението. Стреснала ги храбростьта на бълга­
рите. Следъ дълго колебание подновили боя. Но сега вече изкарали и машините.
Притекли имъ се на помощь още войници, които били въ гората.
Каменохвъргачките почнали да метатъ камъни надь крепостъта. А огнехвъргачките
забълвали убийственъ огънь. Изсипали се нови хиляди стрели. Българите пъкъ
имъ отвърнали съ камъни, дървета и загрети железа.
— Грабвайте сждовете съ врелата вода! — изкрещела мургавата Петрица на
жените и излела единъ върху ромейците. Попарените съ писъкъ отстъпили. Но
други налитали съ по-големо настървение, които презъ труповете на убитите
ромейци, почнали да се изкачватъ къмъ крепостьта. Свършили се дърветата и ка­
мъните на защитниците. Но те не се предавали. А съ устремъ се хвърляли въ
боя съ косите, брадвите и мотиките. И сЬяли смърть въ редовете на против­
ника. Но надделялъ двадесеть хилядния врагъ надъ хилядата храбри българи.
Крепостьта паднала подъ страшния напоръ.
И новъ ужасъ настжпилъ за знеполците и крайщчаните. Страшна ярость обхва­
нала ромейците. Останалите живи — всредъ писъкъ и плачъ на жени и деца —
отъ крепостьта „Ранчица“ били отвеждани на скалата. Единъ по единъ били обез­
главявани отъ жестокия победитель, и безжизнените имъ трупове били хвърляни
долу въ бездната.
Когато дошелъ редътъ на Чудомира, смелата Петрициа се нахвърлила съ брадва
върху ромейците и съсекла единъ войникъ. Но веднага хванали и нея, обезглавили
я предъ очите на годеника й и хвърлили трупа й въ зиналата бездна.
Следъ мжжете, дошелъ редъ и на жените.
— А децата, какво да правимъ съ техъ? — запиталъ единъ бранникъ ромейския
предводитель.
— И децата обезглавете, нали и те сж скити. Смърть на скитите, нашите врагове!
Една по една търкаляли се невинните детски главици.
На небето се появилъ бухлатъ облакъ. Слънцето се скрило задъ него. Следъ
малко завалелъ дъждъ: плачело небето. Дъждовните капки се слели съ човеш­
ките кърви, потекли по склоновете надолу и обагрили бистрите води на Долно-
мелнишката река.

Отъ тогава скалистиятъ връхъ получилъ страшното име „Кървави камикъ“, което
е преживело близо десеть века и е запазено и до днесъ ...
„Кървави камикъ“ ... хиляда срещу двадесеть хиляди!... тъй мълви легендата.

344