Page 483 - trnski_kraj

всички войници да напишатъ писма и, по двама отъ рота, подъ обща команда, да ги от-
несатъ до София, да ги пустнатъ, а сами войниците да отидатъ до родните си места.
Къмъ определена дата, домашните на всички войници да изпратятъ писмата си въ Со­
фия, на даденъ общъ ацресъ, отгдето, събрани, новините ще бждатъ занесени на фронта.
Къмъ 3—4 часа сутриньта, командирътъ повиква подофицера-водачъ и почва да пише
писмо, като сжщевременно го чете гласно.
— Защо ми го четете, господинъ подполковникъ ?
— Ти требва да знаешъ какво пиша, защото писмото е до домашните ми. Ти отивашъ
за своите другари. Ще желаешъ ли да занесешъ въ Кюстендилъ моето писмо ?
— Разбира се, господинъ подполковникъ. Нали имамъ отпускъ!

— Да, но ти имашъ жена, деца .. . Нали ще искашъ да прекарашъ при гЪхъ!
И командирътъ прочита цТлото писмо, поставя го въ пликъ и, безъ да го запечата, го
предава.
Извънъ тоя случай, и то само предъ едного, никой не бе чулъ командира да говори за
жена си, децата си. Бъ негово лице жена му имаше достоенъ мжжъ. Двете му дъщери
единъ день ще иматъ мжжъ. Двамата му синове беха мжже. И двамата офицери, и два­
мата на фронта. Те н-Ьмаха дори годеница. Но, имаха Родина. Като на мнозина, и за
тТхъ Родината можеше да стане годеница. Те двамата беха на фронта. Но, за тТхъ,
никому, нито д>ма. Те тримата беха на фронта.
Само едно име се чуваше — полугласно, рТдко, само предъ неколцина — Райчо! Райчо
бе последното, петото дете на командира. Райчо бе ученикъ. Райчо бе дете. За детето
си спомняха и войниците, и подофицерите, и офицерите. За него си спомни и ко­
мандирътъ !
А той не признаваше разлика въ храната. Всички сме едно — отъ котела. А този офи-
церъ носеше следите, последиците отъ тежките си рани. Десниятъ му кракъ имаше
отворена, незаздравела още язва 25 см. дълга, 4—5 см. широка. При това, всеки день
имаше температура. А боевете въ Добруджа започнаха. Септемврий носеше сражения,
настжпление, походъ. Раната течеше. Въ невъзможность да язди, каченъ на кабриолетъ,
командирътъ ржководеше боя оттамъ. Но, настане ли решителния мигъ, слизаше и,
вече пеша, смесваше се съ войниците. Презъ целото време се боеше ца не би именно
тая му течаща рана да стане причина да напустне полка. На думите на лекаря да си
вземе отпускъ, отвърна: „Какво ще кажатъ другарите ми?“
Винаги диетиченъ, винаги боленъ, винаги здравъ. За него немаше почивка, ваканция.
Всички дружини отъ полка, бригадата, дивизията, армията се сменяха отъ позицията.
Той бе вечно на позицията. Щабътъ на полка бе на самата позиция, на петдесеть
крачки отъ първите бойни окопи, първите взводове. И какво съвпадение! Отъ градъ
Трънъ, командирътъ живееше въ разрушеното село Трънъ. И то въ самата черква,
която се наричаше .. . Св. Хараламби. Тая двойна случайность му даваше поводъ да каже
понекога: „Защо ще се безпокоя? Че ще се мре, ще се мре. Белки друго нещо ще
стане. Ама и азъ Хараламби, и черквата Св. Хараламби, светията ме закриля!“
Всека вечерь командирътъ искаше самъ да види войника, който носи вечерята и винаги
го посрещаше съ едни и сжщи думи:

— Момче, донесе ли нещо да похапнемъ ? Е, дай каквото си донесълъ, да похапнемъ
съ адютанта!
Единъ день офицеръ отъ нестроевата рота му донася прекрасенъ белъ хлебъ.
— А! Значи има вече подобрение на хлеба!
— А не, господинъ полковникъ, тоя хлебъ съмъ го приготвилъ за васъ!
— Че какъ ? Какъв ь съмъ азъ? Каквото се полага на войника, това требвала се
даде и на менъ.
После, повиква единъ отъ войниците за свръзка, поисква надядения му вече хлебъ и му
дава въ замена своя белъ хлебъ!
Другъ пжть, влизайки при адютанта, чува го да говори съ прехраната, искайки малко
чушки и краставици и веднага му забелязва:

486