Page 484 - trnski_kraj

—' Ако оше не е започнало раздаването на зеленчукъ за ротите, да не се изпраща
за насъ.
Трети пъть му донасятъ млеко съ оризъ.
— Има ли и за войниците?
И млекото съ оризъ остава непокътнато.
Въпреки вечното си неразположение, отказваше най-решително да приеме млеко. Полко-
виятъ л-Ькарь намери най-после изходъ: изпрати рецепта за половинъ кило дневно, и
едва тогава командирътъ отстъпи. Всеки день нестроевата рота му изпращаше това
предписано отъ лекаря лекарство! Но, воденъ винаги отъ равенството въ храната, едва
минаха двздесеть дни, отказа се и отъ рецептата, и отъ лекарството I
Имениятъ день на командира. Въ нестроевата, като войникъ-готвачъ, е сладкарьтъ, из-
вестниятъ преди войните въ София най-пръвъ сладкарь — Стайко Илиевъ. Именъ день.
Стайко. Торта. Неколко отъ офицерите събиратъ неколко лева, пращатъ човекъ до
Прилепъ да купи яйца, масло, брашно, захарь, и съ тия чисто частни средства, сладка­
рьтъ Стайко Илиевъ прави две торти. На едната поставя надпи;ъ „Честитъ именъ день“.
На другата — „Свети Хараламби да ни е на помощь“.
Командирътъ получава тортите и взема слушалката: „Кой праща тия торти?“ — „Те
съ . . . те съ ... отъ домакинството, господинъ полковникъ“. Командирътъ повиква орди-
нареца и заповедва етната торта, съ честитъ именъ день, да се даде на телефонистите
и свръзките, другата — съ свети Хараламби — на ротата предъ щаба. Войниците
иматъ повече нуждз отъ Св. Хараламби и отъ помощьта му !
На всеки офицеръ се полагаше, макаръ и минимално количество оризъ, грисъ, мака­
рони. Почти всички ги пестеха, както пестеха захарьта. Командирътъ отива въ отпускъ
и, както винаги, съ ординареца си. На ординареца се дава кошница съ полагаемите се
на командира неколко кила продукти. Въ същата кошница се поставятъ и закланите и
очистени четири пилета, излюпени отъ полковите яйца, снесени отъ полковите кокошки,
развъдени отъ полковото домакинство. На Кюстендилската гара командирътъ слиза.
Слиза и ординарецътъ. Слиза и кошницата.
— Каква е тая кошница ?
— Това съ вашите, полагаеми на всички .. .
— Който ти е далъ тая кошница, нему ще я занесешъ. Веднага!
— Слушамъ, господинъ полковникъ!
И отъ Кюстендилската гара, вместо да прескочи само до некоя и друга и да слезе,
защото е отъ Радомирско, ординарецътъ тръгва съ първия влакъ и прави отново същия
пъть — Кюстендилъ — София —■ Нишъ — Велесъ — Прилепъ — Битоля. Оставя кошни­
цата, въ която до омирисалите се макарони се таятъ вмирисалите се пилета и отново
по същия пъть — Битоля—Прилепъ—Велесъ—Нишъ—София—Радомиръ, гдето слиза..
Връщайки се отъ София, и на пъть за 6 полкъ, въ който се числеше, големиятъ синъ
на командира се обажда на баща си отъ нашата прехрана, като го моли за хлебъ и
сирене, а също и за полковия файтонъ.
— Синъ си ми, синко, но не си отъ моя полкъ, не мога да ти дамъ нищо. Пъкъ и
свършихъ своя хлебъ, иначе бихъ ти го отстъпилъ. А колкото за файтона, той е за ко­
мандира на полка, но не и за семейството му. Обади се на своя командиръ, ако ти раз­
реши нека ти прати своя файтонъ!
Спарганецъ! Биха казали некои. Пуританъ! Биха добавили други!
Пуританъ! Човекъ на най-строги принципи, той чувствуваше, че изпълнявайки ненару­
шимо принципите, требва да бъде надъ принципите. Какъ иначе бихме си обяснили, че
прилагайки неотстъпно дисциплината, въ която бе най-неотстъпчивъ къмъ себе си, бе
проявявалъ винаги, въ всичко, къмъ всички, най-отзивчиво сърдце?
Спартанецъ! Когато тъй неуморните гръцки историци все пакъ се уморяваха да преуве-
личаватъ, често започваха най-неуморно да съчиняватъ. А ние верваме!
Защо тия далечни за насъ сравнения ? Защо не се обърнемъ къмъ нашето Велико Въз­
раждане, когато живеха светците? Те беха българи. Командирътъ бе българинъ.

487